Преждата на покварата

„Сърцето на Асантуа“ разпери за последно неголемите си платна, докато пресичаше лагуната. Моряците бяха насочили кораба към един незает пристан, а част от екипажа продължаваше да стои в готовност с дългите прътове. Когато се приближиха, двамина мъже подхвърлиха дебелите въжета на чакащите докери, които ги уловиха и привързаха плавателния съд към кнехтовете. Същевременно платната на „Сърцето на Асантуа“ бяха свалени и корабът заприлича на паун, неохотно прибрал разкошната си опашка.

Формалностите около акостирането отнеха по-голямата част от сутринта. Кисантх беше сарамирска колония и трябваше да се изпълнят редица бюрократични процедури, преди някой от хората на борда да получи разрешението да слезе на брега. На борда се качиха неколцина облечени в роби длъжностни лица, придружени от чиновници, които започнаха да проверяват пътниците по списък, да отбелязват всеки, загинал или изчезнал по време на пътуването, както и да се информират за целта на пътуването им до Кисантх и за плановете на хората по отношение на това, къде ще отседнат, за колко време и дали нямат намерение да навлязат във вътрешността на континента. Колкото и рутинни да бяха тези въпроси, длъжностните лица ги задаваха със свирепо усърдие, възприемайки себе си едва ли не като пазители на реда в тази дива и неподлежаща на култивиране страна — истински бастиони срещу бруталността и безумието, царящи отвъд границите на техния град. Когато най-накрая задоволят любопитството си и всичко, което ги интересува, вече е вписано в дебелите им книги, те се връщат при началника на пристанището и му предават списъка. Той отново го преглежда и го връчва на Чаросплетник, който предава информацията на свой събрат от Сарамир, преодолявайки огромното разстояние със скоростта на мисълта си, а сарамирският вещер информира началника на тамошното пристанище за успешното акостиране на търговския съд. Това бе една забележителна система — добре структурирана, ефективна, както и типично сарамирска.

Ала тя нямаше да успее да улови двамина от пътниците, които пътуваха с фалшифицирани документи и които преминаха през всички формалности, без да предизвикат каквото и да е подозрение.

Кайку ту Макаима и Мишани ту Коли си проправиха път през скупченото множество други пасажери, взимайки си довиждане и разменяйки празни обещания за по-нататъшни срещи, след което слязоха на пристана и се отправиха по тесните дървени улички. Бяха прекарали на борда на „Сърцето на Асантуа“ повече от месец и сега усещаха краката си малко нестабилни, ала за сметка на това пък се намираха в страхотно настроение. Пътешествието от Джинка, която се намираше в северозападната част на Сарамир, до Окхамба бе ограничило света им до стените на луксозната им каюта и палубата на търговския кораб. Вечно заетите моряци не обръщаха никакво внимание на пътниците, които и бездруго скучаеха — ето защо пасажерите запълниха времето си с взаимно опознаване. Търговци, емигранти, изгнаници, дипломати — всички откриха общото помежду си в това дълго пътешествие, образувайки една крехка общност, която им се струваше изключително значима, докато плаваха през океана, ала ето че сега се разпадаше с главоломна скорост, когато светът им отново разшири границите си и всички пасажери си спомниха причините, поради които се бяха отправили към далечния континент. Сега всеки се връщаше към своите собствени проблеми — проблеми достатъчно значими, че да прекараш заради тях цял месец на палубата на клатушкащ се кораб — и бързо забравяше прибързаните приятелства и необмислените обещания.