Преждата на покварата
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преждата на покварата». Краткое содержание книги:
Докато новият император си мисли, че управлява Сарамир, покварата на вещерските камъни разяжда земята, отравя посевите и изражда животните. Чаросплетниците се възползват от новия си статут, за да вършат потайните си скверни дела и хвърлят в ужас цялата империя.
— До залез слънце — поправи се Саран.
Ала въпреки насекомите, които не спираха да ги хапят, и влажния въздух, който ставаше все по-труден за дишане, бдението им не беше възнаградено. Не видяха никакъв знак от преследвача си.
Възраженията на Уейта не бяха удостоени с внимание. Саран можеше да чака вечно, а и Тсата не искаше да си тръгнат, без да се е уверил в смъртта на съществото. Той бе загрижен за безопасността на групата и смяташе, че не бива да подценяват противника си. Ала Уейта не спираше да мърмори и да се оплаква, като им предлагаше да се спуснат долу сред скалите и да видят със собствените си очи трупа на техния враг, опитвайки се да разсее страха от съществото, което единствено Тсата бе зърнал до този момент — невидимото въплъщение на отмъщението, превърнато в истински демон от въображението на Уейта.
Най-накрая, час преди залез слънце, Тсата отлепи гръб от ствола на чапаповото дърво и продума:
— Трябва да потегляме.
— Най-сетне! — въздъхна Уейта.
Саран се надигна от скалата, върху която лежеше по корем вече цял ден. В началото на експедицията им сарамирецът се възхищаваше на издръжливостта на мъжа, ала сега тя го вбесяваше. Вместо да е изтерзан от болка, облеченият в черно мъж изглеждаше толкова свеж, сякаш току-що бе излязъл на разходка.
— Уейта, двамата с теб ще се спуснем по скалите от двете страни на пролома. Знаеш къде са капаните, но въпреки това бъди извънредно внимателен. Възможно е взривът да не ги е обезвредил. — Сарамирецът кимна, ала го слушаше с половин ухо. — Ти, Тсата, ще се качиш горе на канарите. Ако онова се опита да запрати нещо по теб или да те застреля, веднага скочи долу и ела тук колкото можеш по-бързо.
— Не — присви очи ткиуратецът. — То може вече да е сред дърветата. В такъв случай ще бъда много лесна мишена.
— Ако се е измъкнало от клисурата, всички сме лесни мишени — отвърна му Саран. — Пък и ни трябва някой, който да стои горе и да наблюдава.
Тсата се замисли.
— Разбирам — рече след няколко секунди. Мъжът с черния жакет взе това за знак, че ткиуратецът приема плана му.
— Постоянно бъдете нащрек — посъветва ги Саран. — По-добре да приемем, че все още е живо и опасно, отколкото да го подценим.
Тсата провери пушката си и я зареди. Саран и Уейта скриха своите в храсталака. Дългоцевните оръжия щяха само да им пречат в теснотията на пресъхналото речно корито. Вместо това извадиха стоманата — Уейта имаше тясна, закривена сабя, а Саран — дълъг кинжал. Едва тогава излязоха от укритието си и започнаха спускането си по стръмната скала.
Колкото по-надолу слизаха, толкова по-ужасна ставаше жегата. Знойният въздух сред стените на пролома едва проникваше в дробовете им, а липсата на какъвто и да е ветрец правеше горещината още по-нетърпима. Саран се плъзгаше изящно от скала на скала, разчитайки на инстинкта си за правилната посока. Някъде отгоре Тсата се изкачваше безшумно към най-високата точка на клисурата, за разлика от Уейта, чиито тромави стъпки стържеха по песъчливата скална стена. Сарамирецът не можеше да се придвижва тихо — липсваше му грация.
— Наближавате капаните — чу се гласът на Тсата над главите им.
Саран забави ход и потърси с очи знаците, които бяха издълбали в солнокаменника, за да отбележат местоположението на примките и ямите. Зърна един от тях, погледна надолу и прекрачи тънката като косъм корда, потрепваща на около три сантиметра от земята.
— Можеш ли да го видиш? — извика Уейта. Облеченият в черно мъж изруга ядосано наум. Представата на сарамиреца за безшумно прокрадване беше повече от жалка.
— Не още — отвърна Тсата на висок глас. Вече нямаше защо да си дава труд да говори тихо — едва ли можеха да се разкрият повече.
Саран погледна нагоре и зърна силуета на ткиуратеца, който продължаваше да се катери нагоре с изключителна предпазливост.
— Накъде да поема? — обади се отново Уейта.
— Виждаш ли голямата скала вдясно? Тази, дето е строшена на две? — попита Тсата.
Мъжът в черно тъкмо преминаваше покрай една замаскирана яма, когато си даде сметка, че не беше чул отговора на сарамиреца. Той се вцепени.
— Уейта? — извика ткиуратецът.
Тишина.
Саран усети как сърцето му учестява ударите си. Той стъпи на твърда земя и сключи пръсти около дръжката на кинжала си.
— Саран — чу се отново гласът на Тсата, — мисля, че то е тук.
Татуираният мъж беше достатъчно интелигентен, за да не очаква отговора на куараалеца. Саран погледна нагоре и го мярна за секунда, преди спътникът му да изчезне зад прикритието на скалите. Вече беше сам.
Той отметна сплъстените си кичури от лицето, ослушвайки се внимателно за какъвто и да е звук от страна на съществото, който да издаде местоположението му. Уейта беше мъртъв — Саран бе абсолютно сигурен в това. Сарамирецът не беше чак толкова глупав, че да си прави шегички в подобен момент. Това, което безпокоеше най-много куараалеца, беше безшумната му смърт.