Нежният звяр
- Автор: Шанън Колийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Симеонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният звяр». Краткое содержание книги:
— Нито пък аз, когато инвестирах последните ни пари в онази адска нова машина, която се оказа съвсем безполезна. Забранявам ти. Няма да се доближаваш до Херик.
Тя потупа възглавницата му.
— Ще поговорим отново утре. И двамата се нуждаем от почивка. Лека нощ, Хенри. — Тя целуна сбръчканото му чело.
Тъмните му очи я изпроводиха до вратата.
— Тези миловидни физиономии няма да свършат работа. Затова ще ми се подчиниш, момиче.
— Лека нощ, Хенри — повтори Калиста и отвори вратата. Усмихна се, когато той изпсува тихо, а зелените й очи заблестяха в очакване.
Най-после сънят дойде само за да бъде прогонен след няколко кратки часа от първите лъчи на утрото. С натежали клепачи, тя видя, че момчето от фермата е донесло малкото лични вещи, които им бяха останали. Калиста бе продала дори някои от най-скъпите си рокли. Когато натовариха всичко, Хенри и Саймън се качиха в каруцата. Тя бавно тръгна към полусрутения обор.
Лятната къща на Ралей беше уникална сред английската аристокрация със своя начин на наследяване. Ексцентрична предшественичка на Калиста, която наследила имението от баща си, така и не се омъжила. Завещанието й постановявало, че имението може да остане владение на рода Ралей само по женска линия и само ако най-възрастната жена в рода запази името Ралей дори и след като се омъжи. Роднините мъже били скандализирани. Един обезнаследен по-възрастен брат дори се борил в съда срещу завещанието, но съдът постановил, че всичко е съвсем законно.
Калиста беше петата жена с името Ралей оттогава. Любопитно, но въпреки недоволството на роднините си мъже и съпрузите си, жените от рода Ралей настоявали да запазят първоначалното завещание. Калиста бе управлявала имението след смъртта на майка си и също споделяше решителността на предшественичките си.
Съвсем просто — беше доста приятно да бъдеш единствен собственик на огромно имение. За жените се смята, че са мекушави и безпомощни, но уменията, които изисква управлението на подобно имение, потвърждаваха точно обратното. Още от най-ранна възраст Калиста беше научила скандални за една млада жена неща — математика, история, литература, фехтовка, шах, как се отглеждат коне и дори — от втория си баща — да играе карти.
Необичайното завещание щеше да свърши сега. Калиста усещаше погледа на ексцентричната си предшественичка, вперен в нея от отвъдното. Но какво трябваше да направи? Да остави втория си баща да влезе в затвора заради дългове? Беше му се доверила със своите пари, тъй като той, все пак, беше увеличил неимоверно богатствата на собственото си семейство след службата си в Британската Източно индийска компания. Инвестициите му винаги бяха сигурни, а Калиста бе искала да има достатъчно време, за да подготви Парис за първото му състезание.
Тя отвори вратата на обора и облегна глава върху лъскавата козина на най-ценната си собственост.
— О, Парис — прошепна тя, — какво да правя. — Прехапа устни, за да спре сълзите, и се дръпна назад, за да го погледне. Конят имаше широки гърди, черни чорапки на всичките четири крака и черна грива и опашка, които подчертаваха махагоновия му блясък. Имаше дълги крака и извита шия. Всеки сантиметър от него — от муцуната до опашката — беше създаден, за да побеждава. Красивата му глава се обърна. Той подуши косата й, сякаш се чудеше защо са тези сълзи.
Топлият му дъх погъделичка ухото й. Тя се засмя и погали кадифения му нос. Парис беше радостта на живота й. Никога не й се караше, никога не се прибираше пиян, никога не искаше нищо повече от овес и понякога бучка захар. Но сърцето му туптеше само за нея. С тази изключителна чувствителност, която имаха животните, той я успокояваше.
— Прав си, както винаги. Моето собствено невнимание ми навлече тези неприятности и само аз мога да се измъкна от тях. Хайде, момче, време е да започнем нов живот. — Тя сложи изтърканото седло и го яхна.
Когато стигнаха завоя, спря и се обърна за последен път. Камъкът беше остарял с благородство, както и архитектурата. Като се изключат новите капаци на прозорците и допълнителните колони, къщата си беше все в същия стил Тюдор, както я бе построил сър Уолтър Ралей, като лятно убежище от лондонската жега. Къщата отчаяно се нуждаеше от ремонт, но това беше нейният дом и да я отстъпи на врага, който ще я продаде или ще я остави да се разруши, беше горчива мисъл.
Тя вдигна глава и смушка Парис в галоп. Оставяше миналото зад себе си и се насочваше към несигурното бъдеще. Но поне това беше бъдеще, което тя сама щеше да изкове.
Но самозаблуждението й не трая дълго.
Едва бяха разопаковали нещата си, когато някой почука на вратата. Саймън скочи на крака.