Нежният звяр
- Автор: Шанън Колийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Симеонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният звяр». Краткое содержание книги:
Характери се проявяваха и преценяваха; в два мозъка и в две горди сърца се оформяше план за битка.
Калиста си помисли, че фонът на умиращата английска зима, която се гърчеше навън, е съвсем подходящ за сцената. Навсякъде ги заобикаляха смърт и унищожение.
Но зимата предшества пролетта. Тази мисъл й върна силите и тя обмисли следващия си ход. Остротата на вниманието му й беше толкова позната и стомахът й се сви от ужас. За хиляден път си пожела Бог да не я бе надарил толкова богато.
Но този път външният й вид й беше от полза. Той не би могъл да знае, че тя е достатъчно умна и достатъчно смела, за да го победи. Приличаше на древногръцка нимфа, както й бяха казвали толкова много мъже. Погледна бързо към пастрока си, след това към машата до камината. Можеше единствено да се надява, че той има достатъчно сили. Той кимна разбиращо и започна бавно да се придвижва натам.
Калиста погледна право в тъмните дупки, където трябваше да бъдат очите на нападателя й.
— Кой си ти и какво ти дава право да нарушаваш спокойствието ни?
Огромната му фигура се разтресе от подигравателен смях и тялото му се притисна още по-силно, почти интимно, към нейното. Този път тя не се вцепени, но й се прииска да бе закопчала халата си.
— Тази вечер ще научиш първия си урок — аз не искам права. Аз ги създавам. — Трипръстата му ръка се плъзна надолу по шията й, опасно близо до ръба на деколтето й. Погледът му проследи движението.
Тя въздъхна с облекчение, когато той се отдръпна назад, за да я види по-добре. Трябваше да го изтърпи, за да даде достатъчно време на пастрока си. Почти беше стигнал. Тя прехапа устни, когато металът изскърца по камъка, когато Хенри вдигна машата, но Дракона беше прекалено зает с наблюдението си, за да забележи.
Тя беше висока и гъвкава, тънката й талия и деликатните кости създаваха впечатление за слабост. Но ръцете й имаха силата на ездач, изящното й лице бе моделирано от чистотата, която само силният характер дава. Гъстите й коси, разпилени до кръста, хвърляха отблясъци на златисто и червено, всеки кичур отразяваше хиляди оттенъци. Безстрашните й очи компенсираха треперенето на коленете. Прозорците към душата й, с формата на бадеми, бяха с някакъв необичаен нюанс на зеленото — цветът на огряно от слънцето езеро. Те напомняха на мъжете за пролетта и за живителната й сила. Тъмни извити мигли обграждаха очите, а веждите й образуваха идеални арки над тях. Кожата й беше по-скоро с цвят на сметана, отколкото на слонова кост. Върху изящния й нос имаше точно пет лунички.
Широките му рамене се надигнаха в доволна въздишка.
— Калиста. На гръцки — „най-красивата“. Майка ти е избрала подходящо име, но пък и ти много приличаш на нея. — Почти нежно, той махна един гъст кичур коса от бузата й и го премести на светло, за да се наслади на играта на червено и златно.
Смелостта й се стопи при това потвърждение на най-големите й страхове. Дръпна косата си.
— Кой си ти? Откъде познаваш майка ми?
— Можеш да ме наричаш Дрейк.
Разбира се. Какво друго име би взел един дракон. Продължавай да отвличаш вниманието му. Баща й беше само на пет стъпки, босите му крака не вдигаха никакъв шум.
— Бих се обзаложила, че това не е истинското ти име.
— О, да, чувал съм и това за теб. За жена си била доста добра на карти. Ще те изпитам. Скоро.
Замъгленият му поглед отново се спря на деколтето й.
Калиста прехапа устни, преодолявайки желанието да завърже халата си. Още две стъпки. Тя изтърси:
— Аз никога не губя.
— Никога е безплодно понятие, което западняците харесват. Що се отнася до губенето, пламъците на страданието и загубата каляват човешкия характер. — Той протегна ръка назад и без да се обръща, хвана Хенри. — Не трябваше да го правиш, скъпи мой Хенри.
Хенри падна и машата издрънча върху дъските на пода.
— Животно такова! — извика Калиста и го отблъсна от себе си, като едва осъзнаваше, че успя да го стори, само защото Дрейк й позволи. Хвана Хенри за ръката и изсъска: — Изчезвай оттук! Получи си своя дял от плячката. Да се задавиш дано!
— Точно обратното. Много ми хареса. — Силните му бели зъби щракнаха няколко пъти.
Очите й се разшириха и тя потрепери. Ръката му докосна гърлото й. Изведнъж изпита усещането, че това не е ръката му, а зъбите му.
Хенри се изправи дотолкова, доколкото позволяваше схванатият му гръб.
— Аз имам приятели, копеле. Няма да ти се размине.
— Хубаво. Така плячката ще е още по-сладка, скъпи мой Хенри.