Тайното съкровище
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Захариев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайното съкровище». Краткое содержание книги:
Негови биографи са Ломбардо Радиче и Дж. Корбоне. Те допринасят за популярността му, но главното е, че писателят още с първата си книга се изявява като зрял създател на незабравими характери. Несъмнено и деветдесетте му романа са равностойни, свидетелство за това са неизброимите им издания в целия свят и най-вече в Италия.
Началото на 1929 година бележи пълното признание на писателя като родоначалник на нов път в литературата, предназначена за юноши, изцяло различен от старата школа, един от главните представители на която е Жул Верн. „Нойе Цюрхер цайтунг“ отбелязва през тази година, че той „не намира литературен израз в откритието, в инструмента, в затворени авантюри и преживявания, а сам оформя откритието, като се стреми към непознатото и далечното опиянение от тайнственото и опасното“.
Забележителни са познанията на писателя и по зоология, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
— Млъкни, гадно животно! — извика той, като гръмна два пъти натам, където се скри отвратителната хиена.
— По-скоро, по-скоро! — дърпаше го Карминильо, бягайки надолу към брега, като се оглеждаше за някоя друга пещера.
Инстинктът за самосъхранение тласкаше бегълците. С препъване и падане те стигнаха до вдлъбнатината на една скала, където пипнешком откриха дълбок и наведен към брега прулом, и с бързината на змии пропълзяха по него.
Въздухът в този прулом беше чист и свеж, а това показваше, че води навън. След няколко десетки метра пруломът се разделяше на две
— Ти надясно, аз наляво! — изкомандва Карминильо другаря си.
— И не се бави! Пожарът беснее! — пълзейки по земята като червей, продума Педро.
Само след няколко метра и главата на Карминильо бе вече навън. Обаче се оказа, че не е толкова лесно да излезе целият. Главата се провря, но широките плещи не можеха. Карминильо усещаше как костите му пукат, но не отстъпваше. С неимоверно напрежение на силите, чувствайки адски болки по цялото си тяло, най-сетне той се измъкна от дупката и като вдъхна с пълни гърди свежия нощен въздух, извика:
— Педро, къде си, Педро?
— Тук съм — отвърна с глух глас приятелят му.
— Но къде си, за Бога! Ела тук!
— Къде съм? И аз не зная! Трябва да съм в гърлото на някоя бутилка и играя ролята на запушалка! Запушил съм със себе си бутилката и не мога да мръдна. Помогни ми, ако можеш!
Карминильо бързо скочи да му помогне и като се водеше по звука, напипа тесния отвор в огромната скала, откъдето като от грамофонна фуния долитаха несвързаните думи на Педро. Успя да улови дясната му ръка, с която се бе вкопчил в ръба на камъка, и задърпа Педро нагоре.
— По-полека, ей, по-полека! — завика Педро. — Ох, боли, ще ми строшиш всичките кости!
Но Карминильо продължи да го тегли, докато извлече цялото му тяло навън. В момента, когато Педро, проклинайки Африка, пещерите, лъвовете, жаждата за авантюри, циганина и целия свят, опипваше изправен с две ръце тялото си, нещо забоботи под земята. Изведнъж скалата, на която стояха двамата испанци, се разтресе като от треска. Младите хора не можаха да се задържат на краката си, паднаха и се затъркаляха. По пътя им се изпречиха шубраци и те инстинктивно се хванаха за бодливите им клони. Тъмното нощно небе се озари от гигантска мълния и екна страшен гръм.
— Светът ли свършва? — не спираше да бъбри Педро.
— Избухна барутът в нашата пещера! — отвърна вече успокоен Карминильо. — Пожарът е стигнал до проклетите сандъци и е подпалил барута. Господи, какво ли е станало с Цамора?
Той се изправи в цял ръст и с разтревожен глас извика:
— Цамора! Цамора! Къде си?
В отговор долетя също такъв разтревожен глас:
— Карминильо, тук ли си, Карминильо!
Като изпод земята се появи странна фигура. Напомняше допотопно чудовище със дълга змийска шия, с гърбица и тънки крака.
— Господи, помилуй! Изчезвай, призрако адски! — забъбра отново Педро, като се дърпаше уплашено назад.
— Не се безпокой, Педро! Това е камила! А на седлото й е Цамора, не виждаш ли? — успокояваше го Карминильо.
И наистина, на десетина крачки от нашите герои стоеше една мехари, или бързоходна камила, а на гърба й, върху красиво, разкошно седло, се бе настанила младата хитана. Янко с начумерено лице и искрящи от злоба очи държеше камилата за юздата. Червеникавата светлина на късно изгряващата луна осветяваше тая причудливо-призрачна сцена.
— Ти си жива, Цамора! — щастлив извика Карминильо.
— Да, жива и здрава съм! Но ако знаеш какво преживяхме!… — каза циганката и скочи от седлото.
— Сеньори! — прекъсна радостния изблик на Цамора циганинът. — Не можем ли да отложим обясненията за по-удобно време? Трябва час по-скоро да напуснем това място. Избягалият арабин ще вдигне на крак цялата околност и тогава накъде?
— Какъв арабин? — попита Карминильо.
— Другарят на тоя, чиято е тая камила — отвърна циганинът.
— А къде е той?
Янко само кимна към една стръмна скала.
— Ти го хвърли оттам? — попита отново Карминильо.
— После! После ще ви разкажа всичко, което се случи. Сега да бягаме!
Цамора възседна камилата. Мъжете бързо закрачиха след нея. Луната се издигаше все по-високо и озаряваше дивите скали, гъстите храсталаци, развълнуваното море, което мяташе беловърхи вълни към малкия залив, отрупан с парчета от загиналата „Кабилия“.