Тайното съкровище
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Захариев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайното съкровище». Краткое содержание книги:
Негови биографи са Ломбардо Радиче и Дж. Корбоне. Те допринасят за популярността му, но главното е, че писателят още с първата си книга се изявява като зрял създател на незабравими характери. Несъмнено и деветдесетте му романа са равностойни, свидетелство за това са неизброимите им издания в целия свят и най-вече в Италия.
Началото на 1929 година бележи пълното признание на писателя като родоначалник на нов път в литературата, предназначена за юноши, изцяло различен от старата школа, един от главните представители на която е Жул Верн. „Нойе Цюрхер цайтунг“ отбелязва през тази година, че той „не намира литературен израз в откритието, в инструмента, в затворени авантюри и преживявания, а сам оформя откритието, като се стреми към непознатото и далечното опиянение от тайнственото и опасното“.
Забележителни са познанията на писателя и по зоология, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
Емилио Салгари
Тайното съкровище
I
Тъмни облаци, гонени от вятъра, препускаха с фантастична скорост над разбеснялото се море. Огромни вълни се виеха към каменистия бряг и с див рев се разбиваха в подножието на почти отвесните скали. От време на време блясваше мълния и пронизваше със зловещата си светлина всичко наоколо. От морската шир като отговор на светкавиците и гръмотевиците блясваше къс пламък, пронизващ като меч облака дим, и долиташе топовен гърмеж.
При блясъка на мълнията можеше да се види, че край бреговете се води смъртен бой: малка, лека и бърза като стрела двумачтова орка, разперила като крила всичките си платна, летеше край брега, изкусно лавираше сред плитчините и подводните скали, често забиваше нос във вълните и като по чудо не се натъкваше на стърчащите тук-там каменни зъбери. А недалеч от брега, бълвайки от два комина черни облаци дим, летеше след нея ниска канонерка.
Канонерката, над която се вееше испанското знаме, не се решаваше да навлезе във водите, където плаваше малкият кораб, и затова, макар да имаше по-бърз ход, често оставяше преследвания да избяга напред на милЯ-две. Но когато между преследвача и преследвания разстоянието се скъсяваше, оръдието на носа на испанския кораб безспирно обстрелваше с гранати малкия кораб. При страшното люлеене и на двата кораба за точно прицелване не можеше и да се мисли: гранатите ту не достигаха целта и се забиваха във вълните, ту пък прелитаха и се пръскаха далеч пред кораба.
И все пак личеше, че бягащата платноходка е пострадала от неприятелските изстрели. Една счупена рея се люшкаше на гротмачтата, готова всяка минута да се сгромоляса върху палубата. Бордът на две места беше разбит, палубата — засипана с дървета, а сред пасажерите се чувстваше несигурност и смут.
Екипажът на орката, която носеше името „Кабилия“, не бе многочислен и с огромно напрежение на силите едва вършеше работата си. Но капитанът на „Кабилия“, един моряк с гигантски ръст, бронзово лице, буйни вежди и орлов поглед, все още се надяваше да спаси загиващия кораб. Като изгони кърмчията, дрипав алжирец с разбойнически вид, той сам се залови за руля и със сигурна ръка прокарваше „Кабилия“ през такива места, където не би се решил да мине и най-смелият моряк.
Веднъж-дваж корабът одраскваше ту със страните си, ту с дъното си гребените на подводните скали и тогава целият корпус на „Кабилия“ потреперваше, мачтите се огъваха като стръкче трева, а трюмът се тресеше и пращеше. Свирепите вълни заливаха непрекъснато палубата и завличаха всичко върху нея: сандъци, бурета, хора… Явно, пробойните бяха много. Корабът все по-бавно се движеше, все по-дълбоко потъваше.
— На помпите! — изкрещя като луд капитанът. — На помпите, разбойници, или всичките ще ви разстрелям!
Двама-трима от моряците хванаха помпите, за да изпразнят пълния с вода трюм, обаче нова вълна заля палубата и хората изоставиха тази безполезна работа.
— И пътниците на помпите! — отново изкомандва капитанът. — Ще ви окова във вериги! Ще ви изхвърля от кораба! Хей, вие, студентите! На работа! Веднага на помпите, ако ви е мил животът!
Тези, върху които се сипеха страшните закани, се бяха свили в единствената полузалята каюта на кораба. Това бяха четирима души: трима мъже и една жена. Жената бе облечена в живописния костюм на испанска хитана — циганка танцувачка. Придружаващият я през цялото време като неотстъпна сянка мъж с красиво лице и черни искрящи очи също бе облечен като циганин от вътрешността на Испания. Другите бяха в традиционната униформа на студентите от университета в Саламанка, с живописни шапки, къси до коленете панталони и куртки. Макар корабът явно да загиваше, студентите не се разделяха със своите неизменни спътници — две великолепни китари. Дори и когато някоя яростна вълна се втурваше през счупената врата и заливаше пода, студентите гледаха да запазят от измокряне своите ценни инструменти. Единият от тях, красавец с атлетично телосложение, светли очи и добродушна усмивка, се грижеше и за хубавата хитана да не бъде повалена от бесните вълни, и за китарата си. Топ овен гърмеж разцепи въздуха, мигновено последван от зловещия съсък на летящ към загиващата орка снаряд. Трясъкът на строшената от гранатата мачта, викът на пребитите от нея двама моряци — всичко това недвусмислено показваше, че за корабчето вече няма спасение.
Хитаната се олюля и щеше да падне на пода, ако студентът навреме не бе обвил тънката й талия със силната си, млада ръка.
— Стой! — викна гневно придружаващият хитаната циганин. Той скочи зад масата, готов да се нахвърли върху студента. В ръцете му блесна известната в Испания наваха, с която там умело си служи всеки кабалеро.