Не плачи, вълко!

Не ми оставаше друго освен да чакам проблематичното завръщане на пилота, отлетял за Уинипег. Отседнал бях в местния хотел — един скърцащ стар хамбар. Във ветровитите дни през неговите напукани стени се навяваше, въртеше и натрупваше пухкав сняг. А други дни Чърчил не познаваше.

Но въпреки всичко, аз не мързелувах. По това време Чърчил бе пълен с мисионери, проститутки, конни полицаи, преносвачи на ром, трапери, контрабандисти и обикновени търговци на кожи, и други интересни екземпляри — а както излезе, всички те без изключение бяха специалисти по вълци. Един по един ги намирах, разпитвах ги и си записвах прилежно всичко, което можеха да ми кажат. От тези източници получих поразителна информация, в по-голямата си част изобщо неотразявана в научната литература до този момент. Според създалото се за вълците обществено мнение, в Арктика те разкъсват ежегодно няколкостотин души, но аз научих, че се въздържали винаги да нападат бременни ескимоски. (Мисионерът — източник на тези забележителни сведения, бе убеден, че вълчата антипатия към бременната плът стимулира високата раждаемост сред ескимосите, а от своя страна това води до един печален интерес към размножителните, вместо към духовните дела). Осведомиха ме също, че на всеки четири години вълците се разболявали от някаква странна болест и това е направо амброзия. Предвидливо добавих петнадесет каси еленова бира към „десидерата“. После закупих двадесетина литра течен формалин — всеки собственик на погребално бюро би потвърдил, че за запазване на мъртва животинска тъкан той не отстъпва с нищо на житния спирт.