Не плачи, вълко!

Умишлено възнамерявах да изложа на показ с преднамерена злост тези днешни управници на нашия свят, или по-скоро да им дам простор да се разкрият сами. Но някъде в началото на книгата забелязах, че постепенно загубвам интерес към бюрократическата палячовщина. Без съзнателно да го желая, моето внимание лека полека бе завладяно от второстепенния герой, от вълка. В края на краищата вълкът изтръгна изцяло сюжета от ръцете ми и превърна книгата в повик за разбиране и запазване на едно изключително високоразвито и привлекателно животно, което е било, и продължава да бъде измъчвано и изтребвано поради кръвожадната човешка неприязън.

Ръкоположените власти не посрещнаха сърдечно „Не плачи, вълко“. Мой принцип е да не позволявам фактите да противоречат на истината и вярвам, че хуморът има своето жизнено място дори в най-аскетичните предели на науката. Ето защо много експерти осмяха книгата като абсолютна фантастика, отрекоха даже факта, че за основа и послужиха две лета и една зима, прекарани от мене в близко общуване с вълците в Арктика. С голямо закъснение днес мога да отбележа с известно задоволство, че почти всяка описана от мене дреболия в поведението на вълка междувременно се потвърди и от „официалната наука“. За жалост, моята главна теза — че вълкът не представлява опасност за останалия дивеч, нито особена заплаха за човека или негов съперник, си остава в голяма степен неприета.

До 1973 година няколко вида от североамериканския вълк, включително степния, сивия и гривестия вълк, бяха почти изтребени. В целите Съединени щати (без Аляска) оцеляха не повече от 1200 вълка. Около 500 от тях са в Северна Минесота, закриляни частично в Националния парк Куетико. И все пак, през есента на 1972 година ловните власти в щата Минесота изготвиха план, според който ежегодно трябваше да се унищожат 200 вълка „с огнестрелно оръжие, примки, капани и отрова“ — „докато вълчата заплаха не бъде ликвидирана“. Обширните пространства на гористите незаселени области на Канада доскоро бяха обитавани от близо 15 000 вълци. Но бързо растящата употреба на леки самолети и особено на самоходи даде възможност голям брой ловци масово да проникнат в тези сравнително недостъпни райони — неизбежно намаля числеността на североамериканския елен, азиатския елен, елена вапити и друг едър дивеч. Това доведе до познатия вой от страна на ловци, доставчици на екипировка и оръжие, водачи, собственици на подслони и други финансово заинтересовани групировки: „Вълците унищожават дивеча — дивеча, който ни принадлежи! Трябва да действуваме незабавно, за да изтребим вълка.“

Кой се вслушва в този вой? Правителствата. В края на 1972 година, въпреки отрицателното мнение на собствените си биолози, Министърът на лова и риболова в Квебек нареди масово клане на вълци под формата на състезание, открито за ловци от Канада и САЩ, с крайна цел — 5000 убити вълка! Специални награди щяха да бъдат раздадени на изявилите се ловци: долната челюст на вълк в излято блокче прозрачна пластмаса; с подходящ надпис като трайно свидетелство за ловкостта, храбростта и мъжеството на човека-убиец, И все пак, има някакъв проблясък на надежда за вълците. През миналото десетилетие много обикновени хора се обединиха, за да противодействуват на групировките, настояващи за мерки срещу вълците. Те постигнаха известни успехи. Правителството в щата Онтарио, благодарение предимно на непрекъснатите усилия на шепата хора от Лигата за защита на вълците1 (подкрепени от някои млади биолози, които се интересуват повече от изучаване на живи животни, отколкото на мъртви) отмени неотдавна престъпната премия за убити вълци. Може би по подобен начин Канадските и американските защитници на вълка2 са успели да принудят властите в Минесота да изоставят плановете си за унищожаване на вълците в щата.