Лоцманът

Изглежда, че напразно сме слезли на брега, мистър Мери. Какво ще кажеш, Дълги Том? Виждаш ли някъде тоя, за когото сме дошли?

— Няма и помен от лоцман, сър — отговори кормчията, ала има нещо друго, което ще ни бъде полезно. Зад ония храсти е скрит къс прясно месо, от което би се паднала двойна дажба за всеки от екипажа на „Ариел“.

Гардемаринът се разсмя, сочейки на Барнстейбъл предмета, на който бе хвърлил око кормчията. Той се оказа угоен вол, който преживяше кротко до един плет недалеч от тях.

— При нас има сума гладници — подхвърли весело младежът и те с радост биха подкрепили предложението на Дългия Том, ако времето и обстоятелствата ни позволят да убием това животно.

— Докато мигнете, ще бъде готово, мистър Мери — рече кормчията и без да трепне нито един мускул на суровото му лице, с все сила заби харпуна в земята, а след това го измъкна и насочи напред. Само да каже капитан Барнстейбъл една дума, мигновено ще набуча тоя вол. Колко пъти съм пронизвал китове с това желязо! А онова говедо има даже по-дебела сланина от тях.

— Само, че сега не си на лов за китове, когато можеш да целиш всичко, каквото ти попадне — възрази Барнстейбъл и обърна презрително гръб на животното, сякаш сам не вярваше, че може да устои на изкушението. Но, чакай! Виждам, че някой се промъква край плета. Бъдете нащрек, мистър Мери! Докато се усетим, може да стрелят по нас.

— Но не от тоя „кръстосвач“ — извика безгрижният младеж. Той е младок като мене и едва ли ще посмее да влезе в бой с такава страшна сила като нас.

— Прав си, момче — съгласи се Барнстейбъл и свали ръка от пистолета. Той пристъпва предпазливо, като че ли се страхува. На ръст е дребен и макар дрехата му да е сивкава, едва ли бих я нарекъл куртка. И все пак може да е човекът, когото търсим. Вие двамата стойте тук, докато аз отида да го посрещна.

Когато Барнстейбъл закрачи бързо към плета, който скриваше отчасти непознатия, последният изведнъж се спря и като че ли се поколеба да продължи ли или да се върне. Но, преди да реши какво да прави, пъргавият моряк беше вече на няколко крачки от него.

— Моля ви, сър — заговори Барнстейбъл, кажете ми, каква е водата в този залив?

Като чу тоя въпрос, дребният непознат трепна и неволно се дръпна настрана развълнуван, сякаш искаше да скрие лицето си.

— Мисля, че това са водите на Северно море — отговори той с глас, който едва се чуваше.

— Така ли? Изглежда, че доста време от краткия си живот сте прекарали в изучаване на географията, щом сте тъй добре осведомен — забеляза лейтенантът.

— Може би, сър, сте достатъчно умен, да ми кажете колко време ще прекараме заедно, ако в желанието си да се наслаждавам на вашата мъдрост ви взема в плен? Младежът, към когото бяха отправени тези заплашителни думи не отговори нищо, а извърна лицето си и го закри с ръце. Възбудения моряк, решил, че е направил подобаващо впечатление на събеседника си, се приготви да продължи разпита. Силните тръпки, които разтърсваха тялото на непознатия, накараха лейтенанта да помълчи още няколко минути, ала изведнъж за голямо свое учудване забеляза, че младежът трепере не от страх, а от усилие да сдържи напушилия го смях.