Лоцманът

— Аз ще вляза в прибоя и ще застана на котва. Вие пък вземете мистър Мери във вашия велбот и опитайте да се промъкнете през буруните10 до бреговата плитчина.

— Бреговата плитчина? — повтори Барнстейбъл. Нима наричате брегова плитчина отвесна канара, която стърчи сто стъпки над водата?

— Няма да спорим за термините — отвърна Грифит с усмивка. Във всеки случай вие трябва да стигнете сушата. Видяхме сигнала оттам и знаем, че лоцманът, когото чакаме от толкова време, е готов да тръгне.

Барнстейбъл поклати мрачно глава и промърмори под нос:

— Хубаво плаване! Първо се навираме в някакъв затънтен залив, пълен със скали и плитчини, после пък трябва да вземаме лоцман. Но как ще го позная?

— Мери ще ви каже паролата и ще ви посочи къде да го търсите. Аз бих слязъл сам, но не мога да нарушавам дадените ми нареждания. Ако срещнете трудности, вдигнете три весла с лопатите нагоре и незабавно ще ви се притека на помощ. Щом видя три весла и чуя пистолетен изстрел, ще открия огън с мускети, а когато сигналът бъде повторен от катера, ще заговорят оръдията на фрегатата.

— Благодаря ви, благодаря ви — каза Барнстейбъл небрежно. — Смятам, че ще се справя сам с всички врагове, които може да срещнем на този бряг. Ала старият май не е с всичкия си. Аз бих …

— Ако беше тук, щяхте да правите каквото той ви заповяда, а сега ви моля да се подчинявате на мен — произнесе Грифит с тон, който напълно противоречеше на дружелюбния му поглед. Тръгвайте и търсете дребен човек в сивкава куртка. Мери ще ви каже паролата. Ако човекът даде правилен отзив, вземете го на катера.

Младите хора се сбогуваха радушно с приятелско кимване и след като младежът, когото бяха нарекли мистър Мери, се прехвърли от катера във велбота, Барнстейбъл седна на мястото си, даде знак с ръка и моряците загребаха отново. Леката лодка се откъсна от катера и се стрелна смело към скалите. Като измина известно разстояние покрай брега, търсейки удобно място, тя зави рязко и се понесе по вълните на прибоя натам, където можеше да се слезе най-безопасно на сушата.

В това време катерът следваше велбота отдалеч с по-отмерен ход. Когато забеляза, че велботът акостира до една от скалите, катерът пусна котва, както бе уговорено, а екипажът му приготви мускетите си за всеки случай. Всичко това, изглежда се вършеше по предварително дадени разпореждания, защото младият човек, представен на читателя под името Грифит. Говореше рядко и с малко думи, както впрочем може да се очаква от офицер, свикнал да му се подчиняват. Щом катерът пусна котва, Грифит се изтегна с цял ръст на меката седалка и като килна нехайно шапка над очи, се отдаде няколко минути на размисъл, който очевидно нямаше нищо общо със сегашното му положение. От време на време обаче се приповдигаше, потърсваше с очи другарите си, които бяха слезли на брега, после насочваше изразителен поглед към океана и тогава разсеяният и замислен вид, който тъй често изместваше оживлението и одухотвореността на лицето му, се заменяше с неспокойното и будно изражение, присъщо на твърде опитен за годините си моряк. Калените и смели матроси, които се бяха приготвили за бой, седяха в дълбоко мълчание, пъхнали ръце под куртките си, но следяха напрегнато облаците, които се сгъстяваха застрашително над тях, и се споглеждаха тревожно всеки път, когато катерът се повдигнеше прекалено високо върху дългите, тежки мъртви вълни, които все по-често и по-силно връхлитаха откъм океана.