Щамът на Юда
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
Как се беше озовал в подземията на археологическия във Венеция си оставаше мистерия.
А после, вчера сутринта, Стефано беше получил вестникарска изрезка, изпратена по частен куриер в плик с един-единствен символ във восъчен печат.
Σ
Гръцката буква „сигма“.
Значението на печата още не му беше ясно, но относно значението на приложената изрезка нямаше съмнения. Статия в една колона отпреди три дни разказваше за трупа на мъж, намерен на егейския бряг, с прерязано гърло и подуто тяло, с което пирували змиорки. Приливните вълни на свирепа буря изхвърлили трупа от морския му гроб. Разпознали трупа по зъбите — бе същият негов колега от Атина, който уж го беше препоръчал на египтянина. — Горкият, бил мъртъв от седмици.
Потресен до дъното на душата си, Стефано прибърза. Сега стискаше тежкия обелиск до гърдите си, увит в премазано платно и боцкащ от опаковъчната слама.
Беше го откраднал от подземието, с пълното съзнание, че така излага на риск себе си, жена си и цялото си семейство.
Нямаше друг избор обаче. Освен статията в плика с печата имаше и бележка, без подпис, но очевидно писана набързо, с женски почерк. Предупреждение. Онова, което се твърдеше в бележката, изглеждаше невъзможно, невероятно, но той го беше изпробвал лично. И сам се беше убедил, че е истина.
Тичаше, а очите му се пълнеха със сълзи, хлип затъкна гърлото му.
Нямаше избор.
Обелискът не биваше да попада в ръцете на египтянина. Ала беше и товар, който той не искаше да носи повече от крайно необходимото. Жена му, дъщеря му… представи си подпухналото тяло на колегата си. И него и семейството му ли щеше да сполети същото?
„О, Мария, какво направих?“ Само един човек можеше да го спаси от товара. Онзи, който му беше изпратил писмото, предупреждението, подпечатано с гръцката буква. В края на бележката имаше адрес и час.
А той вече закъсняваше.
Незнайно как египтянинът беше разбрал за кражбата, явно беше усетил, че Стефано се кани да го преметне. И беше дошъл още призори. Стефано едва беше успял да избяга от кабинета си.
И както се оказа, недостатъчно бързо.
Погледна през рамо. Египтянинът беше изчезнал сред тълпата туристи.
Стефано се обърна напред и се запрепъва през сянката на кулата с камбаните, Campanile di San Marco. Някога тухлената кула беше служила за градска наблюдателница с просторната си гледка към доковете и пристанището. Де да можеше да предпази и него сега.
Целта му беше в другия край на малкото площадче. Там се издигаше Палатът на дожите, дворецът от четиринайсети век на тогавашните венециански управници. Готическите му арки на две нива го мамеха, обещаваха спасение във вид на истрийски камък и розов веронски мрамор.
Стиснал обелиска, той притича с омекнали крака през улицата.
Дали жената още е там? Дали ще го освободи от товара?
Хукна към спасителните сенки, далеч от прежурящото слънце и отблясъците на морската шир. Нямаше търпение да хлътне в лабиринта от коридори. Освен че беше лична резиденция на дука, дворецът на дожите служеше и като правителствена сграда, съдебна палата, социална служба, имаше дори и стар затвор. Един по-нов затвор се издигаше от другата страна на канала зад двореца, свързваше ги извит мост — печално известният Мост на въздишките, по който беше избягал някога Казанова, единственият затворник, измъкнал се от килиите на двореца.
Стефано хлътна под колонадата и отправи гореща молитва към призрака на Казанова да бди над бягството му. Дори си позволи да въздъхне облекчено, когато потъна в сенките. Познаваше двореца добре. Лесно беше да се изгубиш из тези коридори с безброй места за тайни срещи.
На това поне се надяваше Стефано.
Влезе в двореца през западната порта, като се смеси с група туристи. Озова се във вътрешния двор с двата древни кладенеца и великолепното мраморно стълбище, прословутата Стълба на гигантите. Заобиколи по края, като избягваше слънцето. Мина през една малка врата, използвана предимно за служебни цели, оттам през поредица административни помещения. В дъното им се намираше бившият кабинет на инквизитора — колко ли нещастни души са били подлагани на разпити и мъчения тук? Стефано продължи към каменната зала за изтезания. Някъде зад него се затръшна врата и той се сепна. Стисна обелиска още по-силно. Указанията бяха изрични.
Тръгна надолу по тясно стълбище, което го отведе в най-дълбоките зандани на двореца, известни като Кладенците. Именно тук бяха държали най-опасните затворници. Тук беше и мястото на неговата среща. Стефано си помисли за гръцката буква.