Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
А сега, ако Прокобника беше прав, имаше опасност тази история да се повтори и в Милано.
— Кажете ми, братко Джовани, знаете ли защо отец Ториани ме моли да видя това писмо?
Помощникът ми, който вече бе седнал на съседния пюпитър и разглеждаше един молитвеник със съвсем пресни илюстрации, ме погледна така, сякаш не разбираше въпроса:
— Но как? Не стигнахте ли до края на писмото?
Отново вперих поглед в написаното. В последния пасаж Прокобника говореше за смъртта на Беатриче д’Есте и за това, че тя ще ускори осъществяването на магьосническия план на Мавъра.
— Не виждам нищо особено, скъпи ми Джовани — възразих аз.
— Не ви ли прави впечатление, че споменава съвсем ясно за смъртта на херцогинята?
— И защо да ми направи?
Отец Гоцоли изсумтя:
— Защото Прокобника е сложил дата на това писмо и го е пратил на 30 декември. Два дни преди злополучния край на дона Беатриче.
5.
— Значи се заклевате, че в тази стена сте скрили някаква тайна?
Марко д’Оджоно потриваше брадичка, объркан, поглеждайки отново стената, върху която маестрото рисуваше. Леонардо да Винчи се забавляваше с тези игрички. Когато беше в добро настроение, както днес, той не приличаше на прочутия художник, изобретател, майстор на музикални инструменти, инженер и любимец на херцога, спечелил възхищението на половин Италия. В онази студена утрин погледът на маестрото беше като на палаво момче. Макар и да знаеше, че го прави против волята на монасите, той използва наситеното с напрежение спокойствие, в което живееше Милано след смъртта на херцогинята, за да огледа работата си в столовата на доминиканските братя. Доволен сред апостолите там, горе, покатерен на скелето, високо шест метра, той скачаше от дъска на дъска като хлапак.
— Разбира се, че има тайна! — викна той. Заразителният му смях екна сред пустите сводове на „Санта Мария деле Грацие“. — Трябва само да гледате съсредоточено творбата ми и да обърнете внимание на числата. Бройте! Бройте! — засмя се той.
— Но, маестро…
— Добре — поклати снизходително глава Леонардо, като провлече последната сричка в знак на протест. — Виждам, че трудно ще те науча. Защо не вземеш Библията — ей там, долу, до кутията с четките — и не прочетеш тринайсета глава на Йоан, стих двайсет и първи? Може пък така да получиш просветление.
Марко, един от младите и напети ученици на тосканеца, се втурна да вземе свещената книга. Сигурно тежеше няколко фунта. С усилие разлисти този екземпляр, отпечатан във Венеция, с корици от катраненочерна кожа и с медна украса, и го отвори на Евангелие от Йоан. Беше красиво издание, с гравирани плетеници от цветя по заглавията, изпъстрено с готически букви, големи и черни.
— „Като каза това — започна да чете той, — Иисус се смути духом, засвидетелствува и рече: «истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде». Тогава учениците взеха да се споглеждат един друг, недоумявайки за кого говори. А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови. Нему Симон Петър кимна да попита кой ли ще е, за кого говори.“
— Хайде, стига толкова! — гръмна гласът на Леонардо от скелето. — Сега погледни насам и ми кажи, все още ли не разбираш тайната ми?
Ученикът поклати глава. Марко разбираше, че маестрото е намислил нещо:
— Синьор Леонардо — започна с искрено разочарование той, преди да изрече упрека си, — известно ми е вече, че работите по тази част от евангелието. Нищо ново не ми казвате, като ме карате да чета Библията. Но аз искам да знам истината.
— Истината ли? Коя истина, Марко?
— В града се носи слух, че се бавите толкова с довършването на тази творба, защото искате да скриете нещо важно в нея. Отказахте се от техниката на фреската заради някаква нова, по-бавна. Защо? Ще ви кажа: защото така ще можете да обмислите по-добре онуй, което искате да внушите.
Леонардо го гледаше, без да мигне.
— Всички знаят колко обичате тайните, маестро, и аз искам да ги узная всичките!… Три години съм край вас, забърквам смеси и винаги съм ви подръка със скиците и картоните, затуй смятам, че би трябвало да имам някакво предимство пред хората навън, нали?
— Да, да. Но мога ли да знам кой говори такива неща?
— Кой ли, маестро? Всички! Дори монасите от този свят дом спират често учениците ви и ги разпитват!
— И какво разправят, Марко? — гръмна пак гласът му от високото, още по-развеселен.