Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
Но и никой в Рим не го упрекна за проявеното благоразумие.
Според доклада, подписан от абат Бандело, всичко било наред до вечерта на трагедията. До този момент младата Беатриче имала всичко: могъщ съпруг, неизчерпаема жизненост и дете в утробата си, което скоро щяло да увековечи благородното фамилно име на бащата. Опиянена от щастие, тя прекарала последния си следобед, като танцувала от зала в зала и играела с любимата си придворна дама в двореца Рокета. Херцогинята нямала грижите на всяка друга майка в своите владения. Дори нямало да кърми бебето, за да не развали малките си нежни гърди; подбрана внимателно дойка щяла да се заеме с отглеждането на новороденото, да го научи да ходи, да се храни, щяла да става рано и когато то се събуди, да го мие с вода и топли кърпи. Двамата — бебето и дойката — щели да живеят в Рокета, в стая, за чиято подредба Беатриче проявила доста грижи. За нея майчинството било благотворна и интересна игра без отговорности и опасности.
Но точно там, в малкия рай, който била създала за своето отроче, я сполетяло нещастието. Според отец Виченцо на свечеряване в деня на свети Базилио дона Беатриче припаднала на една от кушетките в стаята. Щом се свестила, се почувствала зле. Имала световъртеж и стомахът й се бунтувал в мъчителни и напразни опити да повърне. Не знаела какво я е сполетяло, но след напъните да повърне усетила силни контракции ниско в корема, които предвещавали най-лошото. Синът на Мавъра тръгнал да излиза на бял свят по-рано, без никой да е предвидил подобна опасност. И Беатриче за пръв път се изплашила.
Този ден лекарите не дошли навреме в двореца. Наложило се да търсят акушерка извън стените на града и когато всички, които трябвало да помогнат на херцогинята, се събрали най-сетне при нея, било вече твърде късно. Пъпната връв, която хранела бъдещия Леон Мария Сфорца, се била увила около крехкото вратле на детето. Бавно притискала малкото гърло, като истинско въже, и накрая го задушила. Беатриче усетила веднага, че нещо не е наред. Синът й, който само преди секунди напирал да излезе от утробата й, изведнъж притихнал. Първо получил силен гърч и после, сякаш омаломощен, се отпуснал и издъхнал. Лекарите разрязали от горе до долу майката, която се гърчела в болки и отчаяние, стискайки със зъби една кърпа, натопена в оцет. Напразно. Отчаяни, те извадили едно посиняло мъртво бебе със светли и вече изцъклени очички, задушено в майчината утроба.
И така, смазана от болка, без да има време да се осъзнае и да поеме жестокия удар, нанесен й от съдбата, след няколко часа издъхнала и самата Беатриче.
Абат Бандело пишеше в доклада си, че отишъл, когато вече била в агония. Цялата в кръв, с извадени вътрешности, потънала в ужасно зловоние и в делириум от болката, тя молела, крещейки, да се изповяда и причести. Но за късмет на нашия брат Беатриче д’Есте умряла, без да получи последно причастие…
И казвам точно: за късмет.
Херцогинята беше само на двайсет и две години, когато напусна нашия свят. Витания знаеше, че бе живяла греховно. От времето на Инокентий VIII и на мен самия ми се беше случвало да проверявам и да пращам в архива много документи по този въпрос. Хилядите очи на Канцеларията по тайни шифри в Папската държава бяха видели много добре каква е дъщерята на херцога на Ферара. Там, в главната ни квартира на хълма Авентино, можехме да се гордеем, че нито един важен документ, подготвен в който и да е европейски двор, не убягва на нашата институция. В Дома на истината десетки служители проверяваха всеки ден писания на всички езици, някои, от които бяха зашифровани с невероятно хитроумие. Ние ги разчитахме, подреждахме ги по важност и ги слагахме в архива. Но не всички. Онези, които се отнасяха до Беатриче д’Есте, представляваха от доста време приоритет в работата ни и се трупаха в една стая, до която малцина имахме достъп. Тези документи говореха недвусмислено за една Беатриче, обладана от демона на окултизма. Дори по-лошо, мнозина я споменаваха като главна вдъхновителка на изкуството на магията в двора на Мавъра. В една земя, пропита от традициите на най-пагубните ереси, този факт трябваше да се приема много сериозно. Но никой не го стори навреме.