Четиридесет и петимата

— Това е моят син, господин Лоаняк.

— Ами оставете го на земята.

Гасконецът се подчини. Бебето зарева.

— Вие какво, женен ли сте? — попита Лоаняк.

— Тъй вярно, господин офицер.

— На двадесет години?

— При нас се женят рано, както знаете, господин дьо Лоаняк, самият вие се оженихте на осемнадесет години.

— Е, това е — отбеляза Лоаняк — и този ме познава.

В това време се приближи жената с двете деца, вкопчили се в полата й.

— А защо пък да не е женен? — попита тя, като се изправи и отметна от загорялото си чело черните коси, слепнали се от праха по пътя. — Нима в Париж е минала модата да се женят? Да, господине, той е женен, а ето и още две деца, които го наричат свой баща.

— Да, но това са деца на жена ми, господин дьо Лоаняк, както и този висок момък, който стои зад нас… Приближи се, Милитор, и поздрави нашия земляк, господин дьо Лоаняк.

Приближи се, мушнал ръце в пояса си, юноша на шестнадесет-седемнадесет години, силен, ловък, напомнящ сокол с кръглите си очи и орлов нос.

Беше с кожено наметало, велурените му гащи очертаваха мускулести крака. Устните му, нагли и чувствени, се подчертаваха от наболите мустачки.

— Това е доведеният ми син Милитор, господин дьо Лоаняк, най-големият син на жена ми, тя е роднина на семейство Лоаняк: Милитор дьо Шавантрад е на вашите услуги… Че поздрави де, Милитор! — и се наведе към бебето, което с рев се търкаляше по земята. — Мълчи, Сципион, мълчи, детето ми — говореше му той, като продължаваше да търси картата по всички джобове.

През това време Милитор, вслушвайки се в увещанията на баща си, се поклони леко, без да изважда ръце от пояса си.

— В името на всичко свято, дайте си картата, господине! — нетърпеливо извика Лоаняк.

— Ела, Лардил, и ми помогни — каза гасконецът на жена си и се изчерви.

Лардил откъсна вкопчилите се ръчички от полата си и започна да тършува в чантата и джобовете на мъжа си.

— Хубава работа! — заповтаря тя. — Сигурно сме я загубили.

— Тогава ще се наложи да ви задържа — каза Лоаняк.

Гасконецът пребледня.

— Казвам се Есташ дьо Мираду — каза той, — за мен ще поръчителства моят роднина господин дьо Сен-Мален.

— А, вие сте роднина на Сен-Мален? — повтори Лоаняк и омекна. — Впрочем, ако ги слуша човек, те са роднини с всички! Е, добре, продължавайте да търсите и гледайте да я намерите!

— Потърси в нещата на децата, Лардил — каза Есташ, разтреперан от досада и тревога.

Лардил се наведе над малък вързоп и започна да прехвърля вещите в него, мърморейки си нещо под нос.

Малолетният Сципион продължаваше да реве с цяло гърло. Неговите едноутробни братя за развлечение му тъпчеха устата с пясък.

Милитор не помръдваше. Човек можеше да помисли, че семейните неприятности не го засягат.

— А какво има под парчето кожа, пришито на ръкава на този дангалак? — попита господин дьо Лоаняк.

— Да, наистина! — развика се ликуващо Есташ. — Спомних си, Лардил го измисли: тъкмо тя приши картата към ръкава на Милитор.

— Че и той нещо да носи — отбеляза иронично Лоаняк. — Здрав като бик, ама си пъхнал ръцете в пояса да не му тежат.