Коприна и стомана
- Автор: Мартин Кэт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Коприна и стомана». Краткое содержание книги:
Катрин приглади стегнатия кок на тила си и се приготви да се изправи пред Негова светлост, който я бе повикал в трапезарията, за да я запознае с леля си. Забеляза, че ръката й трепери. Всеки човек, с когото се срещаше, представляваше заплаха за нейната сигурност, всеки бе евентуален враг, който би могъл да я върне в онази лудница. Катрин потръпна при тази мисъл.
Тя не познаваше лелята на маркиза, нямаше представа що за човек е и дали би повярвала на измислената й история. А ако не повярваше… мили Боже! Ако се опиташе да убеди маркиза да уведомят властите…
Катрин отхвърли тази мисъл. Щеше да играе ролята си толкова добре, колкото бе по силите й, и да се моли възрастната дама да бъде благоразположена, както и маркиза. И дай боже двамата да й позволят да остане.
Тя приглади припряно гънките на чуждата рокля. С нея се чувстваше по-елегантна от всякога. Пое си дълбоко и накъсано глътка въздух и се отправи надолу по стълбите.
Люсиен Монтен я очакваше, облечен в елегантен костюм за езда — прилепнали кафяви бричове и бяла ленена риза с дълъг ръкав. На облегалката на стола му висеше мек вълнен жакет. Когато я видя да влиза в трапезарията, той се изправи на крака, поздрави я с усмивка и кимна към седящата до него привлекателна жена с ослепително руса коса.
— Бих искал да ви запозная със сестрата на моя баща — каза бодро той. — Уинифред Монтен Девит, виконтеса Бекфорд, нека ви представя мис Катрин Грей.
Катрин направи нисък реверанс. Дланите й бяха потни, не й достигаше въздух.
— Лейди Бекфорд. За мен е удоволствие да се запозная с вас.
Лейди Бекфорд се усмихна. Беше приятна жена в началото на четиридесетте, с руси коси, леко прошарени на слепоочията и дълбоки прозрачно сини очи. А очите й излъчваха единствено съчувствие, сякаш по някакъв начин съпреживява онова, което Катрин бе претърпяла. На лицето й бе изписана симпатия, която накара момичето да изпита угризение. Пред очите й изплува свидното лице на собствената и майка и изведнъж Катрин почувства, че е готова да се отпусне, да се хвърли в краката й и да й каже цялата ужасяваща истина.
Предишната вечер бе проявила твърдост. Нямаше друг избор, ако искаше да оцелее. Но неочакваната нежност в очите на тази жена й напомни за дома, накара я да закопнее за някой, с когото да сподели, някой, към когото да се обърне за помощ.
С огромно усилие на волята Катрин се съвзе и възвърна усмивката на лицето си.
— Моля, присъединете си към нас, мис Грей — прошепна лейди Бекфорд, докато я изучаваше със своите умни, проницателни очи. — Моят племенник вече ми разказа какво сте преживели. Бедно мое дете, мога само да предполагам колко трябва да сте изстрадали.
Не, помисли си Катрин, не можете дори да предположите. Дори и в най-страшните си кошмари.
— Мога само да благодаря на бога, че се натъкнах на маркиз Личфийлд и че той склони да ми помогне. — Маркизът я настани точно срещу себе си и Катрин през цялото време чувстваше настойчивия му поглед върху себе си.
— Разбира се, че ще ви помогне. Люсиен е истински джентълмен. Може на пръв поглед да ви изглежда малко строг, но щом го опознаете, ще видите че в действителност е напълно безобиден.
Маркизът изви тъмните си вежди.
— Безобиден? Това описание не ми подхожда, лельо Уини.
Катрин беше сигурна, че подобно определение е далече от истината. Високият тъмен мъж начело на масата, с решителна челюст и стоманен поглед беше всичко друго, но не и безобиден. Тя потръпна при мисълта какво е способен да й стори, когато откриеше, че го е измамила.
Тогава ще бъда далече оттук, напомни си решително Катрин. Ще бъда на мили оттук.
— Трябва да хапнете нещо, скъпа. Изглеждате ми бледа и твърде слаба. След всичко, което сте преживели, имате нужда от сили.
Катрин се усмихна. С всеки изминал миг харесваше тази жена все повече и повече, но все още не беше сигурна, че може да й има доверие.
— Изглежда вкусно. — Тя пое чинията, която един от прислужниците напълни и й подаде — изобилна храна, каквато обикновено се сервираше в този час от денонощието. Нападна я с такова ожесточение, сякаш всяка нейна хапка бе последна, напълно забравила къде всъщност се намира. Когато вдигна поглед, видя маркизът да я наблюдава със замислен поглед, а очите на лейди Бекфорд бяха изпълнени със съчувствие.
Апетитът й внезапно се стопи и тя остави салфетката си.
— Съжалявам. Аз просто… Просто… Те не ми даваха много храна. — Това беше самата истина. Обичайната храна в клиниката беше водниста каша с парче твърд хляб, а понякога и хапка развалено месо.