Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
Навежда се, бръква в насъбралата се в канавката вода, потапяйки длан чак до китката, и с театрален жест изважда нещо, досущ като илюзионист. Ключовете хвърлят сребристи оттенъци под притъмнялото небе.
— … сте изпуснали ключовете си.
Отначало жената не посяга да ги вземе. Зяпа го втрещено, сякаш е направил магия пред очите й.
— Заповядайте — подканва я той и усмивката ме помръква. — Вземете ги. Няма нищо тайнствено. Въпрос на дедукция. Бива ме в тия работи. О, ако някой път съм с вас в колата и се загубите, да видите тогава какво става! Просто умея да се отгубвам.
Триш най-сетне взима ключовете. Много бързо, внимавайки да не докосне дланта му, и в този миг той разбира, че по-късно няма да се срещнат. За което не се изисква особена дарба — достатъчно е да я погледне в очите, в които се чете повече страх отколкото благодарност.
— Благодаря ви. — Погледът й измерва пространството, което ги дели, иска й се да е по-далеч от него.
— Няма защо. И не забравяйте. „Уест Уолф“, пет и трийсет. Най-хубавите пържени миди в този край на щата. — Продължава да поддържа илюзията. Понякога се налага да поддържаш илюзията, независимо как се чувстваш. И макар че следобедът вече не е толкова радостен, още е хубав — нали видя Дирята, а това винаги го кара да се чувства добре. Дребен трик, но е хубаво да си знае човек, че още съществува.
— Пет и трийсет — като ехо повтаря тя, но като отваря вратата, му хвърля през рамо уплашен поглед, сякаш Пит е куче, което може да те ухапе, ако го развържат. Щастлива е, че няма да пътуват до Фрайбърг заедно. Не е необходимо да притежаваш дарбата да четеш мисли, за да го разбереш.
Пит стои под дъжда, наблюдава я как излиза на заден ход от наклонения паркинг, а като потегля, жизнерадостно й маха за довиждане с отработен жест, типичен за продавач на коли. В отговор тя разсеяно помахва с пръсти и, разбира се, когато той влиза в „Уест Уорф“ (в пет и четвърт, за да е сигурен, че ще е навреме), нея я няма, а час по-късно още не е дошла. Въпреки всичко Пит остава в заведението, седи на бара и пие бира, наблюдавайки движението по шосе № 302. В пет и четирийсет като че ли я вижда как отминава, без дори да забави ход — зелен форд „Торъс“, следван от жълтеникаво сияние, което мигновено избледнява в дрезгавеещата привечер.
„Същия късмет, друг ден“ — казва си Пит, но радостта му е помрачена, на нейно място се е завърнала тъгата — тъгата, която му се струва заслужена — цената за незабавното предателство. Пали цигара — като малък се правеше, че пуши, но вече няма защо да се преструва — и поръчва още една бира.
Милту я донася и отбелязва:
— Трябва да си подложиш нещо, Питър.
Пит покорно си поръчва порция пържени миди; докато продължава да се налива с бира, дори хапва няколко, като ги потапя в сос „тартар“, а в някакъв момент, преди да отиде в друго заведение, където не го познават толкова хора, се опитва да се свърже с Джоунси в Масачузетс. Но това е един от редките случаи, когато Джоунси и Карла имат възможност да излязат; обажда се детегледачката, която го пита иска ли да остави съобщение.
За малко дай откаже, но размисля:
— Предайте му, че Пит го е търсил. И е казал СКДД.
— С… К… Д… Д… — записва момчето. — Ще разбере ли какво…
— О, да, ще разбере.
Към полунощ е пиян до козирката. Седи в някакъв скапан бар в Ню Хампшър, „Калната зайка“ или „Жалната майка“, и се опитва да разкаже на някаква също толкова пияна мадама как едно време наистина е вярвал, че пръв ще стъпи на Марс, и макар че тя кима и повтаря „да-да-да“, май единственото му желание е да обърне още едно бренди, преди да затворят. В което няма нищо лошо. Утре Пит ще се събуди с главоболие, но ще отиде на работа и може би дори ще продаде някоя кола, а може би не, но във всеки случай животът ще продължи. Може би ще продаде тъмночервения тъндърбърд — сбогом, любима. Едно време нещата бяха различни, но сега са същите. Като че ли може да понесе тази мисъл — за човек като него простото тройно правило се свежда до СКДД, тъй че какво толкова. Порастваш, ставаш мъж, свикваш да получаваш по-малко, отколкото си се надявал, и изведнъж откриваш, че на машината за мечти виси огромна табела с надпис „НЕ РАБОТИ“.
През ноември ще иде на лов с приятелите си, значи има какво да очаква… плюс класическа свирка от тая мацка, дето сигурно ще го омаже с евтиното си червило. Искаш ли повече, разочарованието ти е в кърпа вързано.
Мечтите са само за децата.
1998: Хенри провежда сеанс
В стаята цари полумрак. Хенри винаги приема пациентите в подобна обстановка. Забавлява го колко малко от тях всъщност обръщат внимание на този факт. Подозира, че като начало причината е в полумрака, който цари и в съзнанието им. Повечето са невротици („В горите е пълно с такива“ — обясни веднъж на Джоунси, когато бяха, ха-ха-ха, в гората) и по негово мнение — съвършено ненаучно — проблемите им служат като щит, който ги предпазва от околния свят. Със задълбочаването на неврозата вътрешния мрак се сгъстява. Общо взето, той изпитва към пациентите си дистанцирано съчувствие. А понякога дори съжаление. Малцина съумяват да го изкарат от търпение. Бари Нюман е един от тях.