Нокът на сребърния ястреб
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: conclave of shadows #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нокът на сребърния ястреб». Краткое содержание книги:
Но Киели вече е чакал четири дни и нощи и сега е измръзнал, самотен, отчаян и много, много уморен…
Събужда се от ужасното усещане за впили се в него остри птичи нокти и вижда вкопчилия се в ръката му сребърен ястреб. Момчето не е сигурно дали изобщо се е случило, или е кошмарно съновидение.
При връщането си у дома Киели вижда, че селото му гори, съплеменниците му са избити. Макар това да означава сигурна смърт, Киели се хвърля в битката… Оцелява само той.
В ума му отеква далечен глас: „Вдигни се и бъди Нокът за своето племе…“
Киели залитна, светът се завъртя и земята сякаш се килна под стъпалата му. Спаси го само вродената му бързина: Щом войникът се надигна с извадена кама и замахна, Киели Успя да се дръпне.
За секунда си помисли, че е успял да избегне острието, а после болката изригна в гърдите му и той усети закапалата кръв. Беше плитка рана, но дълга, тръгваше малко под лявата ключица и стигаше до най-долното ребро отдясно.
Киели на свой ред посече с меча и ръката му изтръпна чак до рамото, когато войникът ловко отби удара с щита си.
Нова атака и момчето разбра, че ще го надвият, защото едва успя да избегне политналата към корема му кама Страхът заплашваше да се надигне и да го надвие, но мисълта, че близките му се бият за живота си едва на няколко разтега зад пелената от дим, го потисна.
Войникът забеляза колебанието на момчето, ухили се злобно и настъпи. Киели разбираше, че единственото му предимство е дължината на меча, затова откри вече ранените си гърди и тромаво вдигна меча с двете ръце, уж за да нанесе съкрушителен удар по главата на войника. Точно както се надяваше, врагът му автоматично вдигна щита нагоре, за да поеме удара, и издърпа назад ръката с камата за убийствен замах.
Киели обаче се смъкна на колене, извъртя се и посече крака на войника. Той с крясък залитна и падна, под коляното му швирна кръв. Киели скочи на крака, настъпи ръката му с камата и заби рязко върха на меча право в гърлото, за да сложи край на агонията му.
Понечи да избърше дясната си ръка, за да държи меча по-здраво, но откри, че целите му гърди са в кръв, и разбра, че скоро ще изгуби сили, ако не се превърже.
Въпреки това забърза към шума на битката. Силен полъх на вятъра за миг разчисти гледката и очите му успяха ясно да различат ставащото на централния площад. Масите, натоварени тежко с храна и ейл, бяха преобърнати, земята около тях бе осеяна с пира за днешното празненство. Цветните гирлянди лежаха смачкани в окървавена кал. Киели се поколеба, ужасът го стисна за гърлото. Примига да махне сълзите — не знаеше от дима ли са, или от гнева. Зърна телата на три деца, посечени в гръб, докато са тичали да се скрият. По-нататък няколко мъже от селото даваха отпор на нападателите пред една от кръглите къщи. Киели знаеше, че вътре са оцелелите жени и деца, жените въоръжени с ножове и ками, за да защитят децата, ако мъжете паднат.
Загиваха мъже, които бе познавал през целия си живот: биеха се отчаяно, за да защитят семействата си. Войниците бяха стегнали стена от щитове и настъпваха с насочени напред копия, конниците зад тях спокойно зареждаха арбалетите и стреляха по селяните.
Стрелците с лъкове на оросините отвръщаха, но изходът на битката бе очевиден дори за момче като Киели. Разбираше, че няма да преживее този ден, но не можеше да стои зад нашествениците и да не се опита да направи поне каквото му е по силите.
Тръгна напред, едва се държеше на крака. За цел си избра един мъж на черен кон, явно водача на тези убийци. До него имаше друг конник, облечен в черна туника и панталони. Косата му беше тъмна като облеклото, стегната зад ушите. Падаше до раменете му.
Мъжът някак усети, че зад него става нещо, и се обърна тъкмо когато Киели се канеше да затича. Момчето ясно видя лицето му: тъмна брада, подрязана късо около челюстта, дълъг нос, който му придаваше суров вид, и присвити устни, сякаш се бе замислил дълбоко, преди да чуе нападащия Киели зад гърба си. Очите на ездача леко се разшириха, като видя въоръженото и плувнало в кръв момче, после той спокойно каза нещо на другия, който се извърна. Мъжът в черно бавно вдигна ръката си. Държеше малък арбалет. Прицели се хладнокръвно.
Киели знаеше, че трябва да нанесе удар, преди пръстът на мъжа да е натиснал спусъка. Но на две крачки от конника коленете му поддадоха. Мечът, с който току-що се беше сдобил, стана непосилно тежък и ръката на Киели отказа Да се подчини на командата на ума му да нанесе убийствен удар.
Облеченият в черно стреля и металната стрела порази Киели в гърдите, високо в мускула под първата рана.
Ударът на стрелата го завъртя; бликналата от раната кръв оплиска двамата мъже. Мечът изхвърча от пръстите, които вече не можеха да го държат. Киели падна по гръб.
Крещяха гласове, но той не можеше да разбере какво казват. Ала за кратък миг видя нещо: високо в небето над него кръжеше сребърен ястреб и на Киели му се стори, че гледа право в него. Отново чу онзи глас в ума си: „Оцелей, малки братко, защото времето ти още не е дошло. Бъди моят нокът и отмъсти на нашите врагове“.