Коридорът на огледалата [bg]

Дръпнахме чиниите си встрани, станахме, приближихме се до огъня и го заобиколихме…

— Готов ли си? — попитах аз.

— Готов съм, защо да не съм?

Извадихме мечовете си, отстъпихме. Крачка назад, поздрав. Когато музиката засвири, и двамата се разсмяхме. Изведнъж усетих, че нападам, въпреки че бях решил да изчакам атаката и да впрегна цялата си енергия в нейното отбиване. Движението ми беше необмислено, но адски бързо и сръчно.

— Люк — обадих се аз, когато той отби. — Мечът ми се изплъзва от контрол. Внимавай. Става нещо странно.

— Знам — отговори той и нанесе забележителен удар. — И аз нямах точно такова намерение.

Отбих и замахнах дори още по-бързо. Той отстъпи назад.

— Не е зле — каза ми и аз усетих, че нещо в ръката ми се отпуска. Отново бях започнал да се бия сам, по своя воля, без външен контрол. Оставаше заплахата, че всеки миг може да бъде възстановен.

Внезапно разбрах, че вече действаме доста свободно. Хвана ме страх — ако не се биех с достатъчно злоба, можеше пак да поемат контрола над действията ми. Ако пък се биех, имаше опасност да се увлека и да нанеса спонтанен удар в неподходящия момент. Доста се изплаших.

— Люк, ако и с тебе става горе-долу същото, което и с мене, това никак, ама никак не ми харесва! — казах.

— Нито пък на мен! — процеди той.

Погледнах отново отвъд огъня. Двама души с качулки бяха застанали сред другите. Не бяха кой знае колко едри, а под качулката на единия се виждаше нещо бяло.

— Публиката се е увеличила — обадих се аз.

Люк хвърли поглед нататък. Успях да задържа подлия си удар с доста големи усилия. Отново се вкопчихме в здрава схватка и той поклати глава.

— Не можах да ги позная — нито единия, нито другия — сподели той.

— Цялата работа се очертава малко по-сериозна, отколкото си мислех.

— Аха.

— И двамата можем да понесем доста удари и после да се съвземем.

— Прав си.

Мечовете ни продължават да пеят. От време на време някой от нас получаваше одобрителни възгласи.

— Какво ще кажеш да се раним един друг, а после да се проснем на земята и да изчакаме какво ще отсъдят? — попита Люк. — И ако някой от тях се приближи достатъчно, му се нахвърлим — ей така, за майтап.

— Става — съгласих се аз. — Ако си пооткриеш малко лявото рамо, ще мога да го целна точно по средата. Обаче преди да се тръшнем, нека им разиграем едно свирепо мушкане с мечове. С удари по главите и ръцете. От лесничките.

— Дадено. И колкото се може по-едновременно.

И така, продължихме да се бием. Малко се поувлякох, замахвах все по-бързо и по-бързо. И защо не? Това си беше игра.

Изведнъж тялото ми извърши движение, което не бях му заповядал да прави. Очите на Люк се разшириха, щом кръвта шурна и Грейсуондир премина през цялото му рамо. Миг по-късно Уеруиндъл прониза гърдите ми.

— Извинявай — каза ми Люк. — Чуй ме, Коруин. Ако ти оживееш, а аз мра, по-добре е да знаеш, че в този замък стават разни откачени неща, в които участват и огледала. Вечерта преди да се върнеш Флора и аз се борихме с невиждано същество, което изскочи от едно огледало. Забъркан е и някакъв откачен магьосник — пада си по Флора. Никой не знае името му. Обаче имам чувството, че е свързан с Хаос. Не би ли могло това да е причината за ставащото, а не обратното?