![Коридорът на огледалата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Коридорът на огледалата [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Серия: Amber Stories #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Коридорът на огледалата [bg]». Краткое содержание книги:
— Ще се видим по-късно — рекох аз.
— Както кажеш, господарю. Както кажеш.
Излязох от обора и тръгнах към двореца. Денят беше влажен и облачен, от морето подухваше хладен ветрец. Досега никой не ме беше забелязал.
Влязох през кухнята — в момента там дежуреше нова смяна. Никой не ме разпозна и определено не събудих съмнения. Или поне отвърнаха на поздрава ми с дължимото уважение и не възразиха, когато напъхах няколко плода в джобовете си. Наистина, попитаха ме дали нося пратка за някого от господарите. Аз отговорих с „да“ и наредих да изпратят бутилка вино и заедно с нея — едно пиле. Главният готвач на следобедната смяна — рижава дама на име Клеър — ме заоглежда по-настоятелно, а погледът й току се плъзгаше към сребърната роза, с която бе закопчано наметалото ми. Не исках още сега да разкривам самоличността си, пък и си мислех, че те ще се страхуват да гадаят поне няколко часа. Действително ми се искаше да си почина малко и просто да се порадвам, че съм се върнал. Затова казах едно „благодаря“ и се запътих към покоите си.
Заизкачвах се по задното стълбище, което прислугата използваше, за да не се натрапва, а ние — когато искахме да се промъкнем, без някой да ни излови.
Стигнах донякъде и забелязах, че пътят е преграден с магарета за рязане на дърва. По стълбите бяха пръснати инструменти, макар че наоколо не се мяркаха никакви работници. Не можех да преценя дали част от старото стълбище просто не беше издържала и се бе срутила или пък някаква друга сила е била призована да се стовари върху него.
Върнах се обратно, пресякох алеята и се заизкачвах по парадното стълбище. Докато вървях нагоре, забелязах и външни поправки — включително цели съборени стени и части от етажи. Много стаи бяха просто открити. Забързах — исках да се уверя, че моите покои не са сред тях.
За щастие не бяха. Тъкмо понечих да вляза и един рижав здравеняк се показа иззад ъгъла и тръгна право към мен. Свих рамене. Без съмнение, някой високопоставен гост…
— Коруин! — провикна се той. — Какво правиш тук?
Щом се приближи, забелязах, че ме разглежда много внимателно. Не му останах длъжен.
— Не съм убеден, че имам честта… — подхванах аз.
— О, я стига, Коруин! — прекъсна ме той. — Много ме изненада. Мислех, че си при твоя Лабиринт и шевролета, модел 57-ма.
Поклатих глава.
— Не съм убеден, че ви разбирам — казах му. Той присви очи.
— Значи ти не си дух на Лабиринта?
— Мерлин ми е говорил за тях — отговорих аз. — След като успя да издейства да ме освободят от двора на Хаос. Но никога не съм срещал такъв.
Навих левия си ръкав.
— Порежете ме. Кървя.
Докато оглеждаше ръката ми, погледът му беше повече от сериозен. За миг ми се стори, че ще я сграбчи и ще ме повлече нанякъде.
— Добре — най-накрая отрони той. — Аз само така. За по-сигурно.
— Все още не зная с кого разговарям — напомних му. Той се поклони.
— Извинявай. Аз съм Люк от Кашфа, понякога наричан Риналдо I, крал на Кашфа. Ако ти си онзи, за когото се представяш, аз съм твой племенник. Моят баща е брат ти Бранд.
Вгледах се в него и забелязах приликата. Протегнах ръката си още по-напред.
— Режи! — наредих му аз.
— Говориш сериозно.
— Ужасно си прав.
Той измъкна ловджийски нож от колана си и ме погледна в очите. Кимнах. Леко докосна ръката ми с върха на ножа — и не последва нищо. Тоест, последва нещо, ала то не беше нито желано, нито съвсем очаквано.
Върхът на ножа му сякаш потъна на около сантиметър в ръката ми. Продължи навътре и най-накрая я прониза. Но кръв не бликна.
Той опита отново. Нищо.
— По дяволите! — възкликна. — Не разбирам! Ако беше дух на Лабиринта, поне щяхме да го усетим. Но по тебе няма дори белег!
— Може ли да ми заемеш ножа си? — помолих аз.
— Естествено.
Той ми го подаде. Поех го и го заразглеждах. Забих го в ръката си и го дръпнах нагоре — около два сантиметра. Бликна кръв. — Проклет да съм! — изруга Люк. — Какво става?!
— Бих казал, че е заклинание, което явно съм прихванал неотдавна, когато пренощувах в Танцуващите планини — обясних аз.
— Хммм… — Люк се замисли. — Никога не съм имал удоволствието, но съм чувал разни истории за това място. Не зная никакви прости начини за вдигане на тези заклинания. Стаята ми е ей там, отпред — той махна на юг. — Ако искаш, отбий се, ще видя какво мога да измисля. Баща ми и майка ми, Джасра, са ме учили на магията на Хаос.
Свих рамене.
— Това тук е моята стая — посочих на свой ред — и всеки миг трябва да ми донесат бутилка вино и печено пиле. Нека поставим диагнозата тук, а аз ще поделя обяда си с тебе.