Мечът на Гедеон
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Gideon Crew #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-231-0
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мечът на Гедеон». Краткое содержание книги:
Гедеон се закашля, подсмръкна и си издуха носа.
— Не знаеш ли номера на порта?
— Естествено, че го знам, ама нямам достъп до паролите, а и те се сменят всяка седмица.
— Уинтърс има ли достъп?
— Не. Само тримата главни в организацията знаят паролата — директорът, заместник-директорът и шефът на сигурността. Искам да кажа, с тая парола можеш да пратиш по имейл всеки класифициран документ.
— Не им ли давате паролите вие от ай ти отдела?
— Майтапиш ли се? Те се получават в запечатани пликове. Изобщо не влизат в никаква електронна система — пишат се на ръка върху хартия, по дяволите!
— Проблемът е номерът на оня порт — каза Гедеон.
— Той написан ли е някъде?
— Пази се в сейф. Обаче го знаят много хора.
— Нещо ми се струва, че са ти скроили номер — изсумтя Гедеон. — Може някой от шефовете да се е издънил и да търси на кого да стовари вината. В случая — на теб.
— Няма начин.
— Ха, няма! Дребните риби винаги опират пешкира. Трябва да се защитиш, мой човек.
— Как?
Гедеон нарочно остави мълчанието да се проточи.
— Имам една идея… може да се окаже добра. Я пак повтори номера на оня порт?
— Шест-едно-пет-едно. Какво общо има това?
— Ще проверя някои неща и довечера ще ти звънна у вас. Дотогава не казвай нищо на никого, просто си гледай работата и си трай. Не ми се обаждай — сто процента следят разговорите ти. Ще се чуем, като се прибереш.
— Не мога да повярвам, сериозно. Адски съм ти благодарен, Кени.
Гедеон пак се закашля, после каза:
— Няма нищо. Нали знаеш — приятел в нужда се познава.
5.
След като затвори, Гедеон Крю започна да се съблича. Отвори гардероба и сложи на леглото найлонова торба, от която извади парфюмирана шита по поръчка риза от „Търнбул & Асър“, нахлузи я на мършавото си тяло и я закопча. Продължи със син костюм на Томас Маън. Обу панталоните, сложи си колан, завърза си вратовръзка на цветя от Спиталфийлд (откъде ги вадеха тия имена англичаните?) и облече сакото. Разтърка гел за коса между дланите си и приглади правата си коса назад. Накрая с гребен втърка малко сива боя в бакенбардите си, което моментално увеличи възрастта му с пет-шест години.
Обърна се и се погледна в огледалото. Три хиляди и двеста долара за новата самоличност — риза, костюм, обувки, колан, вратовръзка, прическа, — две хиляди и деветстотин за пътуване, мотел, кола и шофьор. Всичко това платено с четири чисто нови кредитни карти, извадени и напълно източени само с тази цел, без никаква надежда за изплащане.
Добре дошли в Америка.
Колата вече го чакаше пред мотела, черен линкълн „Навигейтър“. Гедеон се настани отзад и подаде листа с адреса на шофьора. После, докато колата потегляше, се отпусна на меката кожена седалка, нагласи си нужната физиономия, подготви се психически и се опита да не мисли за таксата от триста долара на час. Нито пък за много по-високата цена, която щеше да плати за тази измама, ако го заловяха…
Нямаше много движение и след половин час колата влезе във Форт Бийвър, където се помещаваше ръководството на Информационния отдел на СВРС: ниска отвратително грозна сграда от 60-те години на XX век, разположена сред акации и заобиколена от огромен паркинг.
Някъде в нея седеше и несъмнено се потеше от напрежение Ламойн Хопкинс. А някъде другаде в същата сграда се намираше класифицираната докладна записка, написана от бащата на Гедеон.
— Спрете отпред и ме изчакайте — нареди той. Гласът му прозвуча пискливо от нервност и той преглътна в опит да отпусне мускулите на гърлото си.
— Съжалявам, господине, но тук пише „Не се задържай“.
Гедеон се прокашля и отговори със спокоен и самоуверен гърлен глас:
— Ако някой пита, кажете, че конгресмен Уилсичек има среща с генерал Морхед. Но ако настояват, не правете сцени, просто се преместете. Едва ли ще се бавя повече от десетина минути.
— Добре, господине.
Гедеон слезе от джипа и тръгна по алеята, влезе в сградата и се насочи към рецепцията. Просторното фоайе беше пълно с военни и надути цивилни. Господи, как мразеше Вашингтон!
Приближи се с хладна усмивка към рецепционистката. Жената имаше грижливо фризирана синя коса и педантичен вид — явно държеше на процедурите и взимаше работата си на сериозно. Не можеше и да се надява на нещо по-добро. Поведението на хората, които спазват правилата, е най-лесно предсказуемо.
— Аз съм конгресмен Уилсичек, имам среща със заместник-директора генерал Морхед. — Говореше на пространството на няколко сантиметра над главата й. — Подранил съм… — той си погледна часовника — с три минути.