Копелето на Истамбул
- Автор: Shafak Elif
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0994-7
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Копелето на Истамбул». Краткое содержание книги:
Не я познавате и не сте чували за нейното семейство. Но ако научите, че името ѝ е Ася и тя е копелето на Истанбул — ще искате ли да разберете още? Ако знаете, че в този роман драмата между арменци и турци е подправена с цианкалия на чудовищна тайна, ще го прочетете ли?
Това е книга за разпилените зърна на нара.
Лекарят не изглеждаше изненадан. Беше свикнал. Жените винаги плачат.
— Няма страшно, няма страшно — каза той в опит да успокои Зелиха и надяна медицински ръкавици. — Не се притеснявайте, всичко ще бъде наред. Просто ще потънете в дълбок сън. Ще се унесете, ще сънувате, а още преди да е свършил сънят, ще ви събудим и ще се приберете у вас. После няма да помните нищо.
Разплачеше ли се Зелиха, всичко ѝ се изписваше на лицето и страните ѝ хлътваха, от което изпъкваше още повече най-отличителната ѝ черта: носът! Забележителният орлов нос, който подобно на сестрите си бе наследила от своя баща и който за разлика от техните, бе още по-гърбав и дълъг.
Лекарят я потупа по рамото, връчи ѝ хартиена кърпичка, а после ѝ подаде цялата кутия. Винаги държеше върху бюрото си кутия с такива кърпички. Фармацевтичните фирми ги раздаваха безплатно. Освен химикалки, бележници и други неща с логото им произвеждаха и хартиени кърпички за пациентки, които не можеха да се спрат и плачеха ли, плачеха.
— Смокини… вкусни смокини… Хубави зрели смокини!
Дали беше същият търговец, или този бе друг? Как го наричат купувачите?… Смокинаджия? — помисли си Зелиха, докато лежеше неподвижно на масата в кабинет, притеснително бял и безупречно чист. Нито инструментите, нито скалпелите я плашеха така, както тази пълна белота. Нещо в белия цвят напомняше за тишината. И двете бяха изпразнени от живот.
Докато се опитваше да се отскубне от цвета на тишината, Зелиха се разсея от черно петно на тавана. Колкото повече го гледаше, толкова повече то ѝ заприличваше на черен паяк. Първо не мърдаше, после запълзя. Ставаше все по-огромен, докато инжекцията проникваше във вените на Зелиха. След няколко секунди тя вече се чувстваше толкова отмаляла, че не можеше да помръдне и пръст. Докато се съпротивляваше на въздействието на упойката, се разрида отново.
— Сигурна ли сте, че го искате? Дали да не помислите още малко? — попита лекарят с кадифен глас, сякаш Зелиха бе купчина прах и той се притесняваше, че ако заговори по-високо, ще я отвее с дъха на думите си. — Ако предпочитате да се откажете от решението си, още не е късно.
Не, беше късно. Зелиха знаеше, че трябва да го направи сега, този първи петък на юли. Днес, или никога.
— Нямам какво да обмислям. Не мога да я родя — чу се да пелтечи.
Лекарят кимна. Сякаш чакала това негово движение, внезапно в кабинета нахълта петъчната молитва от съседната джамия. След секунди към нея се присъедини втора джамия, после трета и четвърта. Зелиха се смръщи от притеснение. Беше ѝ неприятно, че молитва, предвидена да звучи на най-чистия човешки глас, е лишена от всичко човешко в този електрически вой, гръмнал над града от микрофони и високоговорители. Не след дълго врявата вече бе оглушителна и Зелиха заподозря, че високоговорителите по всички джамии наоколо са се повредили. Или това, или ушите ѝ бяха станали свръхчувствителни. — Още една минута, и всичко ще приключи… Не се притеснявайте. Каза го лекарят. Зелиха го погледна изпитателно. Наистина ли толкова личеше от лицето ѝ, че се дразни от електромолитвата? Не че я вълнуваше. Само тя от всички жени в семейство Казанджъ бе открито невярваща. Като малка ѝ беше приятно да си представя, че Аллах ѝ е най-добрият приятел, в което, разбира се, нямаше нищо лошо, с тази малка подробност, че другата ѝ най-добра приятелка беше бъбриво луничаво момиче, което още от осемгодишно се бе пристрастило към пушенето. То бе дъщеря на жената, която идваше да им чисти — възпълна кюрдка с мустак, който невинаги си правеше труда да бръсне. По онова време идваше по два пъти в седмицата и всеки път водеше и дъщеря си. Не след дълго Зелиха и момичето се сприятелиха много и дори си порязаха показалците, за да смесят кръвта си и да станат кръвни посестрими до гроб. Цяла седмица двете ходеха с окървавени превръзки около пръстите — знак, че са се побратимили. В онези дни, започнеше ли да се моли, Зелиха все се сещаше за тази кървава превръзка — де да можеше Аллах да се побратими с нея… да ѝ стане кръвна посестрима…