Копелето на Истамбул

Ала новините, които оповестяваше, не разстройваха другите, тъй като те отдавна вече не ѝ вярваха. Семейството ѝ бе намерило само един начин да се справя с лудостта ѝ и той беше да я отъждествява с липсата на достоверност.

Първата диагноза, която сложиха на Фериде, беше „язва от стрес" и никой в семейството не погледна сериозно на нея, защото „стресът" се бе превърнал в нещо като изтъркана фраза. Веднага щом той проникна в турската култура, истанбулчани го посрещнаха с такава неописуема радост, че в града се появиха безброй пациенти, страдащи от него. Фериде бе пътувала непрестанно от едно свързано със стреса заболяване към друго, изненадана колко необятна е тази земя, тъй като явно всичко можеше да бъде обяснено със стреса. След това се позадържа при натрапливата невроза, конверсионното разстройство и психотичната депресия. Веднъж успя да се натрови и в диагнозата ѝ написаха „Нощна сянка"[9], име, което ѝ харесваше най-много от всичките ѝ недъзи.

На всеки етап от пътуването към лудостта Фериде променяше цвета на косата и прическата си, затова след известно време лекарите, опитващи се да проследят промените в психиката ѝ, започнаха да си водят нещо като дневник на прическите. Къси, средно и много дълги, а веднъж подстригана нула номер глава; щръкнали, пригладени, бухнали и на плитки; подложени на тонове лак, тел и пяна за коса; окичени с шноли, стъкълца или панделки; в пънк стил или на прибран кок — като на балерините; боядисани във всевъзможни оттенъци — всичките ѝ прически бяха мимолетни и преходни, докато заболяването ѝ си оставаше непоклатимо и нелечимо.

След дълго пребиваване в „тежкото депресивно състояние" Фериде се прехвърли на „пограничното разстройство", понятие, тълкувано доста произволно от различните членове на семейство Казанджъ. Майка ѝ свързваше думата „погранично" с полицията, митницата и всичко незаконно, затова видя във Фериде „чужденка престъпница". Ето защо започна да се отнася още по-подозрително към лудата си дъщеря, на която по начало не вярваше. За разлика от нея сестрите на Фериде виждаха в „пограничното състояние" главно някакъв предел, а предела свързваха с образа на смъртоносна урва. Известно време се държаха с Фериде изключително внимателно, сякаш е сомнамбул, който върви по зид с височина няколко метра и може всеки момент да падне. Маминка обаче свързваше „пограничното състояние" с ръба на дантелените си покривки и изучаваше внучка си с изострено любопитство и състрадание.