Стоманеното сърце

В Нюкаго беше друго. Тук някой Епичен можеше преспокойно да те убие, ако не хареса как го гледаш, но поне имаше електричество, вода и храна. Хората се нагаждат. Това правим ние.

С изключение на онези, които отказват да се нагодят.

Хайде, рекох си и проверих колко е часът на мобилния, който носех в джобче на ръкава. Проклетата железница не работи. Свърнах в друга пресечка и притичах през улицата. Светлината идваше от тавана и от витрините на магазините. Ако ми трябваше повече осветление, винаги можех да ползвам мобилния. В момента беше нагласен без светлина; след десет години в непрестанен мрак, човек привиква.

Подминах свитите фигури на просяците, после прескочих един от тях и се втурнах на улица „Зийгел“, по-широка и по-добре осветена от повечето улици. На тавана тук се редуваха бледозелени и жълти лампи. Ако знаеш цвета на лампите на улиците, можеш да се ориентираш съвсем прилично под земята. Поне на горните нива. Дори ветераните в града избягваха по-ниските нива, наречени Стоманените катакомби, където човек твърде лесно се губеше.

Две пресечки до улица „Шустер“, помислих аз и погледнах през отвора в тавана към добре осветените лъскави небостъргачи горе. Притичах двете преки, после хукнах по стълбата нагоре. Трополях по стоманените стъпала, които отразяваха светлината на мътните слаби лампи.

Измъкнах се на улицата и тутакси се шмугнах в една алея. Много хора разправяха, че надземните улици далеч не са така опасни като подземните, но горе никога не се чувствах уютно. Право да си кажа, никога и никъде не се чувствах в безопасност, дори и във Фабриката с останалите ученици. Наоколо вървяха Епични и се смесваха с обикновените хора.

Както и да е, тук трябваше да внимавам. Докато носенето на пушка беше най-обикновено нещо долу, из подземните улици, горе можеше да привлече внимание. По-добре да си стоя скрит. Приклекнах до някакви сандъци, затаих дъх и погледнах мобилния. Извадих на екрана обща карта на района и я проверих.

Точно срещу мен имаше постройка с червен неонов надпис. Игралният дом При магистрата. Отпред вече почваше да излиза народ и аз си отдъхнах с облекчение. Бях стигнал точно след края на играта.

Хората бяха до един от надземните улици, в тъмни костюми и пъстри рокли. У тях имаше нещо старовремско. Мъжете носеха шапки. Видът им пряко контрастираше със стоманените сгради и далечното бумтене на модерния коптер на Правоприлагането. Елегантните хора изведнъж взеха да правят път на един мъж в яркочервен костюм на тънко райе, червена мека шапка и пелерина в тъмночервено и черно.

Свих се още малко. Този мъж носеше прякора Случайност. Той беше Епичен с ясновидски сили. Можеше например да познава числата, които ще се паднат при игра на зарове, или какво ще бъде времето. Освен това можеше да предусеща опасностите и така се беше издигнал до положението на Висш Епичен. Не можеш да убиеш такъв човек просто с пушечен изстрел. Той ще знае и ще избегне куршума. Силите му бяха толкова добре координирани, че можеше да избегне и картечна стрелба, отровена храна или влизане в сграда, която е заредена с експлозиви.