Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

„Колко гладко се движи корабът“ — помисли си удивен Джим, възприемайки с някаква благодарност великия покой на морето и небето. В такива минути той се отдаваше на мисли за доблестни подвизи; младежът обичаше тези мечти и мнимия успех на своите въображаеми подвизи. Те бяха най-хубавото в живота, неговата тайна истина, неговата скрита реалност. В тези мечти имаше великолепна мъжественост, очарование на неуловимото, те минаваха пред него като героична процесия, увличаха душата му и я опияняваха с божествено питие — безграничната вяра в себе си. Сякаш нямаше нищо, на което той не би могъл да устои. Тази мисъл така му хареса, че той се усмихна, загледан безгрижно напред; като погледна случайно назад, Джим видя бялата права ивица на килватера, прекарана по морето от кила на кораба — също тъй права, както черната линия, нанесена на картата с молива.

Кофите за пепел се удряха във вентилаторите на пещта и този металически звук му напомни, че наближава краят на неговата вахта! Той въздъхна с удоволствие, но в същото време изпита съжаление, че трябва да се раздели с това невъзмутимо спокойствие, което поощрява дръзкия полет на мислите му. Беше и малко сънен, усещаше приятна умора по цялото си тяло, като че ли всичката му кръв се бе превърнала в топло мляко. Капитанът безшумно се бе качил на мостика; пижамата му беше широко разтворена и разкриваше голите му гърди. Той още не беше се разсънил съвсем; лицето му бе червено, лявото око — полузатворено, дясното, мътно, бе глупаво втренчено; навел голямата си глава над картата, той сънено се чешеше по ребрата. Имаше нещо неприлично във вида на това голо тяло. Гърдите му, меки и силни, лъщяха, сякаш в съня си бе излял през порите всичката си мазнина. Той направи някаква професионална забележка с пресипнал и безжизнен глас, подобен на стържене на трион малко преди да пререже някаква дъска; гънката на двойната му брадичка висеше като торба, окачена под челюстта; Джим потрепна и отговори много почтително; но отвратителната месеста фигура, сякаш съзряна от него за пръв път в миг на просветление, завинаги се запечата в паметта му като въплъщение на всичко порочно и подло, което се таи в света, обичан от нас; то се таи в нашите сърца, на които поверяваме спасението си; в хората, които ни заобикалят; в картините, които се разкриват пред очите ни; в звуците, които достигат до слуха ни; във въздуха, който изпълва белите ни дробове.