Хартиени градове

— Какво? — попита тя.

— Нищо, наистина — казах. — Погледни реално. Ако те караше да висиш с нас през цялото време, ако всеки ден те караше да киснеш у тях…

— Това би означавало, че не те харесва — завърши Бен.

— Родителите му да не са нещо… сбъркани?

Свих рамене. Зачудих се как да отговоря на въпроса и в същото време да прозвуча убедително.

— Ъъъ, не. Готини са. Може да се каже, че са малко… абе пазят го, грижат се за него, сякаш е дете… Предполагам де.

— Да, много го пазят — съгласи се Бен прекалено бързо.

Тя се усмихна и стана. Каза, че трябвало да се обади на някого, преди да свърши обедната почивка. Бен изчака, докато тя се отдалечи, и каза:

— Това момиче е страхотно.

— Забелязал съм — отвърнах. — Даже се питам дали да не изритаме Рейдар и да си вземем нея.

— Няма да е толкова добра с компютрите. А на нас ни трябва някой добър в тая работа. Освен това мога да се закълна, че не я бива на Резърекшън — това беше любимата ни видео игра. — Между другото — добави Бен, — много добре го измисли това със загрижените родители на Рейдар.

— Е, няма аз да седна да й разправям истината — отвърнах.

— Чудя се колко още ще крие от нея за Резиденцията-Музей — усмихна се Бен.

Междучасието щеше да свърши скоро. Станахме и оставихме таблите си на конвейера. Точно върху него Чък Парсън ме беше метнал през първата ми година тук и ме бе запратил без милост в ада на подземния свят на Уинтър Парк — в онази му част, където се помещават мръсните чинии с остатъци от манджи по тях. Тръгнахме към шкафчето на Рейдар и точно се облегнахме да го чакаме, когато той се появи, буквално спринтираше по коридора наносекунди след като удари звънецът за края на часа.

— Край, реших. По време на часа по държавно управление взех фундаментално решение. Съвсем сериозно и без грам преувеличение съм напълно готов да смуча магарешки ташаци, ако това ще ме измъкне от този час до края на срока — каза той.

— Може да научиш много за държавното управление и от близки срещи с магарешки топки — казах. — И така и така сме се заприказвали за логика и логически обосновки, логиката да обядваш с нас е тази, че ние току-що обядвахме с Анджела.

Бен се изкиска и му каза:

— Аха я. И знаеш ли к’во? Момичето много иска да узнае защо не си я поканил още у вас.

Рейдар бавно изпусна въздуха от дробовете си, докато в същото време въртеше комбинацията на ключалката на шкафчето си. Издиша толкова бавно и толкова дълго време, че си помислих, че ще припадне.

— Шибана работа — каза накрая.

— Има ли причина да се срамуваш от нещо? — попитах засмян до ушите.

— Затваряй си устата — отвърна и ме смушка с лакът в корема.

— Живееш в прекрасен, уютен дом — добавих.

— Сериозно, човече! — обади се Бен. — Момичето е много читаво. Не виждам защо не я представиш на родителите си и не й покажеш Каса Рейдар.