Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
— Подаръкът ми е ключ от твоята кола, така ли?
— Том, казах ти, че ще стане така, ще се надява на нещо повече — обърна се тя към баща ми.
— О, я не обвинявай мен! — каза той. — Просто фрустарцията ти взема връх, а този връх се извисява много над доходите ми.
— Това сега какво е? Този рязък коментар не е ли малко пасивно-агресивнен? — попита майка.
— А риторичните обвинения в пасивна агресивност не са ли наследени пасивно-агресивни поведенчески модели? — на свой ред попита баща ми и така се започна и продължи безкрай.
С две думи, нещата стояха по следния начин: имах достъп до красотата, мобилността и изяществото на последен модел миниван „Крайслер“, но този достъп беше ограничен до времето, когато майка ми не го ползваше. И понеже тя караше всеки ден до работа и обратно, можех да ползвам това прелестно превозно средство само през уикенда. Е, добре де, през уикенда и както в случая — посред нощите.
Отне й малко повече от минута, но не повече от пет. Когато Марго изчезна, бях започнал да се разколебавам и да омеквам като кифла.
— Утре съм на училище — казах й.
— Да, знам — отвърна тя. — Училище има утре, ще има и след утре, и след след утре, и ако се замисля още малко над тази безкрайност, ще превъртя. Така че — да, нощта преди поредния училищен ден. Ето защо трябва да тръгваме веднага, за да се върнем до сутринта.
— Не знам, не съм сигурен.
— Кю, от колко години съм твоя най-близка и добра приятелка?
— Ние не сме приятели. Ние сме съседи.
— Ох, боже! Нима не съм била винаги добра и мила с теб? Нима не заповядвам на всички онези нищожни пионки в училище да се държат добре с теб?
— Ъм… — измънках колебливо, макар че винаги тайно бях подозирал, че тя бе казала на Чък Парсън и останалите селяндури около него да не се гаврят с нас.
Тя премигна. Беше боядисала дори клепачите си с черна боя.
— Кю, наистина трябва да тръгваме.
И така, тръгнах с нея. Измъкнах се през прозореца и после побягнахме покрай стената на къщата с приведени глави, стигнахме до минивана и отворихме вратите. Марго прошепна да не ги затваряме, за да не вдигаме шум, избутах колата с крак и я оставих да се плъзне по инерция назад към шосето. Минахме бавно и безшумно покрай няколко къщи и чак тогава включих двигателя и фаровете. Затворихме вратите и подкарах из безкрайния лабиринт от улици на Джеферсън Парк. Улици като змии. Къщите изглеждаха все още нови, като пластмасови, като играчки, като малки макети за игра на кукли или на градове, или на нещо такова, но с около десетки хиляди реални обитатели.
Марго заговори.
— Цялата работа е, че изобщо не им пука какво правя, ама си мислят, че моите подвизи уронват престижа им пред хората. И знаеш ли какво ми каза сега? Каза: „Изобщо не ми пука, ако си прецакаш живота, но няма да позволя да ни излагаш пред семейство Якобсен. Те са ни приятели“. Колко смешно. Ха-ха. И нямаш идея колко трудно стана да се излиза от проклетата къща. Нали знаеш във филмите, в някой затвор например, как слагат дрехи и разни неща под одеялото, все едно под него има човек — кимнах, знаех. — Е, добре, ама майка ми сложи някакъв шибан бейбифон в стаята ми, за да ме чувала как дишам и дали дишам цяла нощ и ако не дишам, значи, не съм там. Така че, трябваше да платя пет кинта на Рути, за да спи в моята стая, после сложих дрехи под одеялото й, все едно че е там.
Рути бе малката сестра на Марго.
— Сега стана „мисията невъзможна“ там. Навремето можех да се измъкна като всеки един нормален американец — да се покатеря на прозореца и да скоча от покрива. Какво се случва с хората напоследък, не знам. У нас е фашистка диктатура.
— Имаш ли намерение да ми кажеш къде отиваме?
— Ами първо отиваме в Пъбликс. Поради причини, които ще ти обяснявам по-късно, трябва да слезеш и да напазаруваш някои неща. После отиваме в УолМарт.
— Значи, отиваме на едно голямо пътешествие през всяка една търговска забележителност в Централна Флорида? — попитах.
— Тази нощ, мили мой, ще поправим много грешки. Също така ще направим някои грешки с неща, които принципно са си правилни. Първите ще бъдат последни, последните ще бъдат първи. Кротките ще трябва да направят и те нещо. Примерно да се захванат с унаследяването на земята. Но преди да направим всички тези радикални световни промени, трябва да напазаруваме.
Спрях пред Пъбликс. Паркингът беше празен.
— Слушай, колко пари имаш в теб? — попита тя.
— Нула долара и нула цента — изключих двигателя и я погледнах. Тя пъхна ръка в джоба на тесните си черни джинси и извади няколко стодоларови банкноти.