Заговорът
- Автор: Хърн Лиан
- Серия: tales of the otori #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 954-528-585-0
- Переводчик: Людмила Левкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заговорът». Краткое содержание книги:
Раната от изгореното заздравяваше бавно и постепенно се превърна в сребрист белег върху дясната ми длан.
Селата ставаха все по-големи; накрая спряхме да пренощуваме в населено място, което можеше да се нарече само град. Намираше се на високия път между Инуяма и брега и в него имаше куп странноприемници и гостилници. Все още бяхме на територията на клана Тохан и гербът с тройния дъбов лист можеше да се види навсякъде, поради което се страхувах да изляза на улицата, но въпреки това усещах, че по някакъв начин хората в странноприемницата разпознават владетеля Отори. Обичайното уважение, което му засвидетелстваха, съдържаше и нещо повече, някаква отколешна вярност, която трябваше да остане скрита. Към мен се отнасяха мило, макар че аз изобщо не разговарях с тях. Дни наред не бях проронвал и дума, дори на владетеля Отори. Това обаче не го безпокоеше особено. Той самият бе мълчалив човек, потънал в собствените си мисли, но от време на време го поглеждах крадешком и виждах, че ме изучава с изражение, което би могло да бъде жалост. В такива моменти сякаш се канеше да каже нещо, но после само изсумтяваше и промърморваше: „Все едно, нещата и бездруго не могат да се променят.“
Слугите постоянно си разменяха клюки и аз обичах да ги слушам. Сега проявяваха жив интерес към една жена, която бе пристигнала предишната вечер и щеше да остане и следващата. Пътуваше сама към Инуяма, очевидно за да се срещне със самия владетел Ийда; имаше си прислуга, разбира се, но не я придружаваше нито съпруг, нито брат или баща. Беше много красива, макар и доста възрастна, най-малко на трийсет, много мила и вежлива към всички, но… пътуваше сама! Каква загадка! Готвачът твърдеше, че наскоро била овдовяла и отивала при сина си в столицата, но главната прислужница каза, че това били глупости — тази жена изобщо нямала деца и никога не се била омъжвала; младият коняр пък, както поглъщаше лакомо вечерята си, заяви, че доколкото разбрал от носачите на паланкина й, тя имала две деца — момче, което се било споминало, и момиче, заложница в Инуяма. С въздишка прислужниците отбелязаха приглушено, че дори богатството и знатният произход не могат да предпазят човек от съдбата, а конярят каза:
— Момичето поне е живо, тъй като те са от клана Маруяма, а при тях наследниците са по женска линия.
Тази вест развълнува и изненада слушателите, изпълни ги с разбиране и възобновено любопитство към господарката Маруяма, която бе неоспорима собственичка на земята си — единственото владение, което се предаваше не на синовете, а на дъщерите.
— Нищо чудно, че е дръзнала да пътува сама — отбеляза готвачът.
Насърчен от успеха си, младият коняр продължи:
— Но владетелят Ийда намира това за оскърбително. Той търси начин да сложи ръка на земята й или със сила, или, както говорят, чрез брак…
Готвачът го перна по ухото.
— Внимавай какви ги дрънкаш! Никога не знаеш кой подслушва!
— Били сме Отори преди време и отново ще бъдем! — изропта момъкът.
Главната прислужница ме видя да се мотая при вратата и ми махна да вляза.
— Закъде пътуваш? Вероятно идваш отдалеч!
Аз се усмихнах и поклатих глава. Една от прислужниците, която тръгна към помещенията за гости, ме потупа по ръката и каза:
— Той не говори. Жалко, нали?
— Какво се е случило? — попита готвачът. — Някой ти е хвърлил прах в устата?
Другите подеха шегата и ме взеха на подбив, но не грубо. В този миг прислужницата се върна, придружена от някакъв мъж. Разбрах, че е един от слугите на Маруяма, тъй като на дрехата си носеше герба на планината, оградена в кръг. За моя изненада той се обърна към мен вежливо:
— Господарката ми желае да говори с теб.
Не бях сигурен дали трябва да отида с него, но той имаше лице на честен човек, а аз бях любопитен да видя лично тази загадъчна жена. Последвах го през прохода, след което двамата прекосихме двора. Той се качи на верандата и коленичи на прага на стаята. Каза нещо кратко, след което се обърна към мен и ми направи знак да вляза.