Степени на свобода.
- Автор: Мордън Саймън
- Серия: The Metrozone series #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-452-7
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Степени на свобода.». Краткое содержание книги:
Майкъл е неизмеримо сложен ИИ, попаднал в капан под останките на Кулата Ошикора. Някой ден Петрович ще го освободи – просто трябва да вярва, че Майкъл ще запази здравия си разум дотогава.
Мади и Петрович са изпаднали в криза на доверието. Тя го напуска, но Петрович е убеден, че все още го обича.
Соня Ошикора също обича Петрович. Но играе някаква сложна игра и изобщо не е ясно дали възнамерява да го спаси от онова, което предстои.
ЦРУ иска да спаси света. Добре де, само Америка, но за тях това е едно и също.
Новият джихад на машините отново се обажда. Но Петрович го унищожи, нали така?
Някога Армагедонистите взривиха света, опитвайки се да убият кажи-речи всичко живо. Сега смятат да го направят отново.
И за кой ли път всички пътища водят към Петрович. Всеки иска нещо от него, а единственото, което иска той, е да бъде свободен…
– Говорите за… каква беше думата?
– Партньорство. Мисля.
Двамата Кренц се спогледаха, след което погледнаха към дребната фигура, застанала между тях.
– Добре. Къде искате да построите първия?
Петрович се разсмя и продължи да се смее толкова дълго, че дробовете го заболяха.
– Това, господа, не мога да ви кажа.
– Но…
– Защото не знам точно къде.
– Не знаете?
– Още не.
– Как тогава ще продължим?
Петрович пъхна ръце в джобовете си.
– Вървете си у дома. Поръчайте калъпи за стометров купол. Поне една дузина. Съберете всичко, което ще ви е необходимо – аз ще изпратя указания за допълнителното оборудване. След това чакайте обаждането ми. Ако след две седмици се появя по всички новинарски канали с белезници и оранжев гащеризон, ще трябва да приемете сделката за анулирана.
– Ще бъдем или богати, или фалирали. – Младият Кренц осмисляше новината, а старият Кренц се чешеше по главата. – Този избор не ми допада.
– Няма проблем. Ще ви дам два милиона аванс. – Петрович примигна. – Готово. Не ги харчете наведнъж.
Той се запъти към мястото, където бавно се оформяха новите небостъргачи, където крановете бяха най-високи и шумът от строителните работи най-силен, когато младият Кренц извика след него:
– Не искате ли да подпишем нещо? Някакъв договор? Нещо? Каквото и да е?
Петрович се обърна и тръгна назад, като безпогрешно избягваше всички препятствия по пътя си. Това, че не ги виждаше, не означаваше, че не гледа. Обмисли дали да каже на двамата Кренц, че е записал всичко, което се беше случило: всяка дума, всеки жест, всеки детайл от оборудването и химикалите, които са използвали. Реши, че това ще ги ошашка съвсем, а имаше нужда от тях.
– Имам думата ви. Трябва ли ми нещо друго?
– Предполагам, че не. Но е доста необичайно.
– Тази сутрин CNN ме нарекоха душата на световната престъпност. „Юландс Постен“ ме определи само като най-опасния жив човек, което е малко по-добре, но съвсем малко. Да, разбира се, ще подпиша нещо, ако поискате. Или ще държим всичко скрито-покрито колкото се може по-дълго. Вие решавате.
– Значи, действаме, както кажете. Две седмици? Не разполагаме с много време.
– Това се отнася и за мен, хер Кренц.
Петрович хвърли последен поглед към купола, който проблясваше под ниското зимно слънце. Повърхността се охлаждаше и започваше да се овлажнява. Значи, щеше да се наложи да постави обезвлажнители из базата…
Той се обърна отново. Влезе пак в мрежата, оглеждайки се за нещо важно, като остави на клиентския софтуер да контролира вървежа му.
Като че ли целият свят беше решил да се разкъса на парчета и той мислеше, че е единственият, който може отново да го сглоби. Глупава, глупава, арогантна самозаблуда. И въпреки това се беше свързал с двамата незначителни немски инженери в техния тих баварски градец, и те бяха дошли по собствено желание. Никой не им беше опрял пистолет в главите: тактика, с която Петрович беше свикнал и от която му беше втръснало.
Телефонът – виртуалният, в главата му – иззвъня. Той разсеяно прие обаждането, преди да провери номера, преди да го прекара през търсеща програма, която да му каже кой се обажда и откъде. Умът му беше някъде другаде. Това беше грешка, която той не допускаше често.
– Да?
– Със Самуил Петрович ли говоря?
Акцентът беше американски. Лицето, добавено към гласа, събуди някакъв спомен, заровен дълбоко в съзнанието му – то беше гладко избръснато, добре охранено, лице на здрав човек. Така изглеждаше сега, но някога беше натъртено, разранено, ужасено и отчаяно.
– Само да се изясним: името ти не беше Петрович, когато живееше в Санкт Петербург преди четири-пет години. Работеше за мъж, на име Борис. Той ме отвлече…
– Чёрт. Долтън.
3.
– Предполагам, че този разговор беше неизбежен, но съм почти сигурен, че когато пътищата ни се разделиха, между нас остана негласната уговорка никога повече да не разговаряме.
Макар Петрович да комуникираше само с глас, не виждаше смисъл да отрича кой е.
– Такива бяха и моите намерения – каза Долтън. – Да забравя Санкт Петербург, да забравя Борис, да забравя теб. Но внезапно преди една година ти се превърна в обществен враг номер едно. Малко е трудно човек да не ти обръща внимание. Тукашният „Уол-Март“ продава твои карикатурни маски за Хелоуин.