Никога не ме оставяй

— Искам да кажа — продължих аз, — че на възрастта, на която бяхме тогава, единайсетгодишни хлапета, стиховете ни не ни интересуваха чак толкова много. Помниш ли Кристи? Славеше се като поетеса и всички я уважаваха. Дори ти, Рут, не си позволяваше да й говориш отвисоко. Защото всички я смятахме за много веща в тази област. При това не ценяхме поезията и изобщо не разбирахме от стихове. Малко е странно.

Ала Рут не ме разбра, а може би не искаше да ме разбере. Възможно е да е била настроена да ни вижда по-различни, а не такива, каквито бяхме в действителност. Вероятно бе усетила накъде може да ни отведе този разговор и бе решила да не поема в тази посока. Така или иначе, тя дълбоко въздъхна и каза:

— Да, всички харесвахме стиховете на Кристи. Интересно, какво бихме казали за тях сега. С удоволствие бих ги прочела отново заедно с теб, за да сравним впечатленията си.

После се засмя.

— И досега пазя стиховете на Питър Б. Вярно е, че те са от по-късните години — бяхме в четвърти горен курс. Вероятно са ми харесвали, иначе защо ще ги купя? Чиста истерия и глупост. Твърде сериозно е гледал на себе си. Но Кристи е съвсем различно нещо, помня, че наистина пишеше много добре. Колко странно! По-късно тя захвърли поезията и се зае с живопис, ала не беше толкова добра.

Но бих искала да се върна към Томи. Мисля, че мнението, изказано от Рут в спалнята след последния звънец — за това, как Томи сам си е виновен за неприятностите си, по онова време съвпадаше с това на мнозинството в Хейлшам. Ала чак когато свърши и аз, лежаща в тъмнината, се замислих над думите й, се сетих, че подобни разсъждения за него като за момче, което не си дава много труд в училище, съществуваха още в началния курс. И когато разбрах, че Томи е бил подложен на същите изпитания години наред, а не някакви си седмици и месеци, в душата си усетих хлад.