Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Мистър Бил, я да повикам някое момче от хотела да прибере двуколката — предложи Мън. — Можете да оставите коня в моята клетка. Наел съм една, но оня ден се прибрах у дома с коня, а тази заран пристигнах с влака.
— Бива — съгласи се Крисчън.
Мън скочи от двуколката, свали шапка на момичето и започна да си проправя път към хотела. Широкият вход беше почти задръстен от безделници, които се ползваха от сянката и стъпалата, за да зяпат над множеството. Мън успя и с тях да се пребори. След яркото слънце вътрешността на хотела му заприлича на огромна тъмна бърлога, пълна с витаещи сенки, а настойчивите викове сякаш идеха от ято накокошинени есенни гарги, подплашено подели кавга в клонака на тънещо в мрак дърво.
Най-сетне намери едно негърче и го поведе навън, за да се погрижи за двуколката на Крисчън. Тя вече се бе придвижила с още дванайсетина ярда.
— Мистър Мън — поде девойката, когато той протегна ръка, за да й помогне да слезе, — откакто ни оставихте, се движим с бясна скорост. Кобилата е цялата в пяна!
— Виждам — кимна Мън.
— Да имаш да вземаш! — избоботи Крисчън и туловището му се изтърколи насред улицата. — Не й обръщай внимание, Пърс! — добави той, отърси се като куче и се зае да отупва прахоляка от черното палто с червеникавите си космати ръчища. — Тя тъй си приказва. Пък и не съм й казал, че си женен. — Тук той грабна ръката на момичето и я раздруса закачливо, тъй както човек се здрависва с малко дете. — Хубаво те метнах, а, Съки? Казах ти, че е млад и надежден адвокат, ама скрих, че е женен! — Отупа още прахоляк от палтото, сетне зина и изпод рошавите му мустаци бликна къс, насечен смях. — Хубаво те метнах, а?
Докато се промъкваха през тълпата, девойката се обърна към Мън и с глас, в който му се стори, че долавя някаква превзета пародия на любезност, полюбопитства:
— И откога сте женен, мистър Мън?
— Повече от година.
— Чудесно! — възкликна Лусил.
Той изведнъж реши, че тя не му харесва и не й отвърна, а се престори на изцяло погълнат от задачата да си проправя път към хотела. А тя му говореше така, както възрастен разговаря с дете, когато го пита на колко е години или в кой клас учи.
— И как се казва жена ви, мистър Мън?
Да пукне, ако й каже, щом така ще го пита! Но знаеше, че трябва да й отговори, за да не излезе, че е невъзпитан. Ала в същия миг Крисчън избоботи:
— О, Мей се казва. Мей Кокс беше моминското й име, преди да вземе Пърс. И, бога ми, сбърка, защото е като картинка, па макар и малко недохранена. Слушай, Пърс, защо не вземеш да й надуеш корема?
Мън не отговори и им проправи път през струпаните пред входа на хотела безделници.
— Мистър Бил — рече той, — тук имам стая. Държа я близо месец, защото напоследък често ми се налага да преспивам в града. Ако желаете, тя е на ваше разположение. Вероятно ще искате да се измиете преди събранието. А и вие — обърна се той към момичето — може там да изчакате баща си.
— Бива! — заяви Крисчън.
Мън взе ключа от болнавия на вид старец на рецепцията, който му съобщи, че навън било голямо гъмжило, и ги поведе през фоайето нагоре по стълбите. На първата площадка се обърна и рече, че съжалява, но мис Крисчън трябва да продължи, защото стаята е на последния етаж. И те отново тръгнаха подире му, а сетне свърнаха по мрачния коридор, чийто боядисан под бе застлан с червена пътека.
Стаята тънеше в полумрак, пердетата и транспарантите бяха спуснати и само една-единствена тъничка ивица светлина падаше върху килимчето. Въздухът бе неподвижен и прохладен. И понеже прозорците бяха затворени, врявата и оживлението на претъпканата улица като че ли изведнъж останаха нейде далеч, долитайки отвън неясно и приглушено. Мън пусна чантата си на пода и се обърна към тях:
— Оставям ви ключа, мистър Бил. Довечера, като се връщам, ще го взема от рецепцията — и понечи да му го даде.
— В никакъв случай! — възпротиви се Крисчън. — Ще ме изчакаш само да сваля от себе си прахоляка. Искам да си поговорим веднага, щом се отървем от нея — и той посочи дъщеря си.
— Е, добре — съгласи се с известна неохота Мън.
Не му се искаше, но подобно на мнозина други обикновено се улавяше, че прави точно онова, което каже Крисчън. Той се изтъпанваше пред теб с широко разкрачените си, винаги стегнати в ботуши къси яки крака и гръмогласно ревваше, като бясно размахваше едрите си ръчища или току стоварваше върху рамото ти червеникавата си космата лапа. Не че в това имаше нещо лошо, но без да знае защо, просто му се искаше да остане сам.