Нощен ездач

Ето го доминиращото тематично напрежение, което всъщност определя и цялостното творчество на Уорън. С дълбоката искреност на твореца той неведнъж е виждал застрашителното бреме, в което се е превърнала тази „американска свобода“, и неведнъж си е задавал въпроса как в едно общество, основано на надеждата за самоактуализация, но подложено на бруталните императиви на историята и случайностите, човекът наистина би могъл да се осъществи като човек. И като поет, и като прозаик, и като критик Робърт Пен Уорън неведнъж се е мъчил да внуши на своите сънародници, че положителните американски стойности, доколкото съществуват, съдържат в себе си зародиша на един трагичен провал. Движени от неконтролиран оптимизъм и чувство за непогрешима праведност — сякаш иска да каже той, — забравили тежките уроци на миналото си, американците живеят в постоянна опасност да допуснат щото гордостта им да се превърне в арогантност, т.е. в онази „гордост“, която вечно е била пролог към падение. В една своя лекция, озаглавена „Как да се възползваме от миналото“, прочетена през 1973 г. в университета Обърн, Уорън настоява, че чувството за историчност е от първостепенно значение както за индивида, така и за нацията, но едновременно с това прави реалистичната забележка, че простото изучаване на миналото само за себе си (както би трябвало да възприемем и „хрониката“ за нощните ездачи) не е в състояние да предложи лесни отговори на динамичните съвременни проблеми, нито пък може да предотврати рисковете от бъдещи грешки. „Бъдещето — казва той — винаги е било изпълнено с капани, а от историци не става нито премиер-министри, нито държавни секретари, нито дори съветници на президенти, крале или императори.“ Подобно на историята, смята Уорън, литературата ни предлага образа на човешката душа в схватка със съдбата си, но това е само половината от нещата. Литературата осигурява един допълнителен образ на това как писателят посреща образа на съдбата, от която именно се състои и самата творба. Тази двойственост според Уорън дава възможност на читателя да се сблъска, макар и посредством вживяване в нещо не свое, с личната си съдба и със себе си в момента на този сблъсък. В споменатата по-горе лекция Уорън обобщава тези свои разсъждения с мисълта на Анри Бергсон: „Литературата ни връща към самите себе си“. А сам добавя: „Истината, до която ни се иска да се доберем, е истината за нас самите, за нашата колективна човещина, отразена в проектирания образ на изкуството. Така ние откриваме едно възвисяващо съзнание и за първи път можем да видим както себе си в света така и света в себе си“. В една от многобройните си критически студии Робърт Пен Уорън се бе спрял на двама американски писатели — Хоторн и Фокнър, — които според него в борба с наследството на респективното си регионално минало са предложили на своите съотечественици изкуство от такъв порядък, който подхранва постепенно определящата им се самоличност и така довежда до една реалистична формулировка на погледа към бъдещето Уорън търси историческия мит (а понякога, както в „Нощен ездач“, и самата фактология), за да го оформи в универсална ирония. Съединените щати изобилстват на митове и повечето са самоизмамни, но Уорън се стреми към обхватен поглед, основан на прагматичното тълкуване на човешките ограничения и уважение към ирониите на историята. До такъв мит не може да се стигне чрез доктринерско опростяване, нито чрез благоговейни спомени за случаите на проявени национални добродетели. Ето защо — както го доказва писателят с цялото си досегашно творчество — това трябва да стане посредством болезнено честна оценка на обществото и личността, у които, колкото и болезнен да е този процес, истината трябва да възтържествува с цялата сила на разума.