Джинджифиловата къща

Ингрид запали лампата на тавана, избърса внимателно обувките си в изтривалката, облегна патерицата в ъгъла до вратата и направи крачка към закачалката, където свали палтото си, като се крепеше на здравия си крак. Посегна към облечена в червено кадифе закачалка и окачи палтото. После направи още няколко крачки до столчето и приседна. Събу си кожените ботуши и ги постави под закачалката, пресегна се за куфарчето и отвори ципа на капака. Извади удобните чехли и плъзна крака вътре. Облягайки се на стената, успя да се изправи.

Подпряна на патерицата, изкуцука през всекидневната, хвърли си недоволен поглед в огледалото и продължи към кухнята. Спря на прага и се пресегна към ключа за осветлението до вратата.

Докато извършваше тези действия, долови странна миризма. Старите, познати и обичайни миризми бяха налице, но ноздрите й долавяха и нещо непознато. Миришеше на кожа… На кожа и изпражнения ли?

Запали лампата.

В първия миг остана без дъх и застина ужасена, без да разбира какво всъщност вижда. След няколко секунди възприе гледката на мъртъв мъж върху пода и усети как я облива гореща вълна. С несигурни крачки стигна до стол край масата, изтегли го и рязко се отпусна на него. Не можеше да откъсне очи от окървавената плът, представлявала някога лице, и дълго седя там, като си мислеше единствено: вдишай, издишай, вдишай, издишай… Едва след няколко минути се успокои. И тогава установи, че всичко друго е наред. Нищо по кухненските плотове не бе докоснато, а столовете стояха симетрично разположени около кръглата маса. Не се забелязваха никакви следи от борба или насилие; само размазан от бой човек на пода. Мъртъв мъж. Господи, как е възможно?! И защо е тук, на пода в нейната кухня?

С голямо усилие се изправи отново и стигна до закачения на стената телефон в антрето. Взе слушалката и помисли за миг, преди да набере номера на таксиметровата служба. Поръча си такси — според диспечера щяло да пристигне до десет-дванайсет минути — и повтори всичко в обратен ред: върна чехлите в куфара, затвори ципа, обу си ботушите, изправи се и си облече палтото. Загаси осветлението, излезе и заключи. Тръгна по алеята с чанта през рамо и куфарчето в ръка. Подпираше се на патерицата. На тротоара изчака таксито да пристигне.

— Ингрид! — възкликна сестра Маргит изненадано. — Нали нямаше търпение да се прибереш вкъщи.

Маргит Олофсон, висока, на средна възраст, имаше закръглени форми и тъмночервена коса. Беше от типа жени, които излъчват майчинска загриженост и човещина.

— Сестра Маргит, станало е нещо ужасно.

— Ингрид, скъпа, седни. Изглеждаш напълно изтощена. Какво се е случило? Неразположена ли се чувстваш?

Маргит Олофсон хвана възрастната жена под ръка и й помогна да стигне до един от фотьойлите в чакалнята на болницата. Под бялата престилка се виждаха сини джинси.