Джинджифиловата къща
- Автор: Герхардсен Карин
- Серия: Hammarby #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-443-7
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Джинджифиловата къща». Краткое содержание книги:
Ингрид Олсън се прибира от болницата и заварва мъж в кухнята си. За първи път вижда натрапника, но той не представлява опасност — защото е мъртъв. Криминалният следовател Кони Хьоберг приема обаждането. Екипът му идентифицира трупа, който се оказва семеен мъж на средна възраст. Но какво е търсил в дома на Ингрид? И кой го е пребил до смърт? Без заподозрян и без мотив, екипът на Хьоберг е в задънена улица, докато не свързват случая с друго — на пръв поглед случайно — убийство. И не разбират, че са изправени пред сериен убиец с ужасяваща вендета…
„Джинджифиловата къща“ е първата книга от поредицата „Хамарби“ за инспектор Кони Хьоберг и неговия екип. Сюжетът се развива със светкавично темпо и пристрастява. Книга, която се чете наведнъж.
Хьоберг загърби кухнята и мина между Санден и жената във вестибюла. Долови приятен аромат на ненатраплив парфюм. Излезе отвън и повика екипа. Фотографът и лаборантите вече знаеха какво им предстои, но той даде разпореждания на полицаите да оградят района и да огледат двора. Възнамеряваше да разпита собственичката на къщата, преди да я освободи.
— Името ви Ингрид Олсон ли е? — попита Хьоберг.
— Да — отговори Ингрид лаконично.
— За съжаление трябва да ви помоля да напуснете къщата за известно време. Не може да останете тук, докато провеждаме разследването.
Тя го погледна безизразно и не каза нищо.
— Имате ли къде да прекарате нощта?
— Ще говоря със сестра Маргит.
— Сестра Маргит ли? — учуди се Хьоберг.
— Да. Току-що ме изписаха от болницата, върнах се вкъщи и намерих тялото. Не знаех какво да правя, затова помолих сестра Маргит да ми помогне.
— Разбирам. Бихте ли ми разказали всичко отначало?
Ингрид Олсон описа случилото се съвършено безизразно, но Хьоберг я слушаше внимателно и от време на време или си записваше нещо в бележника, или задаваше въпрос. Спокойствието й по отношение на случилото се го удивяваше, но от друга страна, беше по-добре, че не е напрегната. В края на краищата, щеше да продължи да живее в къщата, а мнозина в нейното положение сигурно щяха незабавно да поискат да се преместят. Но що за човек, питаше се той, приема извършването на убийство в дома си със свиване на рамене. Вероятно такива хора изключват новините, когато съобщават за война или страдания, а на улицата си извръщат главата, сблъскат ли се с улични музиканти или с кутия за събиране на дарения за бедстващи деца. Хьоберг съзнаваше, че интуицията е важно оръжие в неговата професия, но понеже не желаеше да прави прибързани заключения, реши, че Ингрид Олсон всъщност е по-разстроена, отколкото показва.
— Значи не познавате мъртвия мъж? — продължи той. — Напълно сигурна ли сте?
— Никога не съм го виждала — отвърна тя твърдо.
— Имате ли деца или роднини, които имат достъп до къщата?
— Никой няма достъп до къщата. Не, нямам деца.
— Откога живеете тук?
— От шестнайсет години. Преместих се, за да съм по-близо до сестра си, когато съпругът ми почина.
— Преди това къде живеехте?
— Израснах в Йостерокер и живях там, докато не се преместих тук.
— Значи сестра ви живее в квартала?
— Тя почина.
— Моите съболезнования. Кой е знаел, че сте в болница? Или по-точно: кой е знаел, че не сте си вкъщи?
— Не мога да кажа. Възможно е съседите да са се досетили. Или пощальонът. Не знам.
— Поддържате ли връзка със съседите?
— Поздравяваме се.
— Досега никога ли не е имало нахлуване в къщата ви?
— Никога. Няма какво да се открадне тук.
Той мълчаливо се съгласи. Нищо от видяното в къщата не подсказваше да има нещо ценно, освен може би телевизора, макар и той да не беше нов. По стените висяха евтини репродукции и поставени в рамка снимки, а мебелировката — изключително оскъдна — датираше от 60-те и 70-те години.
— Засега това е всичко — обяви Хьоберг и затвори бележника. — Ще говорим отново друг път. Ще имаме грижата къщата да е в обичайния си вид, щом приключим, така че не се притеснявайте за това. Много ви благодаря — завърши той и протегна ръка.
Бегла усмивка пробяга по лицето й, когато ръцете им се срещнаха, и за момент тя му се стори доста мила.
Във вестибюла се сблъска със Санден — и той като него се бе отправил към кухнята.
— Тя каза ли нещо интересно? — попита Хьоберг.
— Маргит Олофсон ли? Не, нищо. Дошла тук със старата дама от болницата, убедила се в достоверността на приказките й и звъннала в полицията — отвърна Санден.
Хьоберг постави показалец върху устните си — знак за Санден да говори по-тихо — кимна към всекидневната и продължи шепнешком:
— Значи между тях няма никаква връзка?
— Не, освен че е медицинска сестра в отделението, където е лежала възрастната жена. Пациентката била сама и харесала сестрата. Маргит Олофсон няма нищо общо със случилото се — обясни Санден тихо.