Град на остриета

Тя се буди през нощта и опитва да не изпищи. Писъкът клокочи в гърлото ѝ като надуващ се мехур от горещ въздух и тя се мята в усилие да напипа някаква опора, каквато и да е, дясната ѝ ръка събира чаршафа на топка, босите ѝ пети се притискат в каменната стена. Напъва се, напряга се, а мозъкът ѝ упорства, че още е там — в посолството, и все още не са изминали тези пет години, ръката ѝ е затисната от отломките, небето е запълнено от пушеци, целият свят е рухнал и изчезнал в миг. Тя все още извива глава на улицата, зърва младия войник по лице на бетона, капка кръв като роса в ухото му се издува, набъбва и накрая прелива, червена струйка се спуска по гладката му буза — бузата на момче.

Малагеш се ослушва за шума на прибоя. Знае, че вълните ги има. Знае къде е. Просто трябва да намери нещо, в което да се вкопчи.

Накрая ги чува — тихи и равномерни, кротко прииждане и отдръпване, докато водата остъргва пясъка по брега под нейната къщурка.

„Ти си в Джаврат — казва си тя. — Знаеш, че е така. Не си в Баликов. Всичко това се случи отдавна. Само се заслушай в прибоя…“

Опитва да си спомни как да се успокои. Внушава на всяка система от мускули да спре, да престане най-после, и накрая се отпуска. И тогава болката се просмуква в нея, щом всеки мускул се сеща, че се е напрягал до краен предел.

Тя вдишва, мърда ръце и крака, за да провери има ли нещо скъсано или изкълчено. Боли я, но май всичко е наред.

Поглежда към будилника. Още не е минало полунощ. Тя обаче знае, че няма да заспи отново тази нощ.

„Добре де. Ще чакам само четири часа.“ Не предвкусва с нетърпение стоенето на пристана, докато корабът акостира. Открива, че не иска да вижда хора или може би не желае те да я виждат.

Погледът ѝ се мести към предмета вдясно от будилника: човешка ръка, издялана от тъмен дъб, сякаш застинала насред посягането към нещо. Майсторът, който я е направил, е уверил Малагеш, че протезата ще ѝ помага да държи различни неща. И макар че това е вярно, тя все намира нещо смущаващо във формата ѝ — изглежда, че ръката се е напрегнала болезнено да хване нещо и едва успява да движи пръстите си.

Пъшка от недоволството на коремните си мускули, но сяда, взема изкуствената ръка и хамута ѝ, намества на рамото си протритите ремъци и слага внимателно протезата на чуканчето на предмишницата си, свършващо няколко сантиметра преди китката. Увива мекия памучен ръкав, хваща четирите кожени ремъка в края на протезата, съединява ги и стяга катарамите.