Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
После се появи носилката на леля ми. Носачите я отпуснаха внимателно на земята във вътрешния ни двор и повдигнаха завеските. В мига, в който пристъпи навън, тя скри лицето си от очите на чуждите мъже със своята дупата — или шал — метната върху главата ѝ. Татко я придружи веднага до нашата врата.
— Къде е дади джи? — попита леля, когато ги посрещнах. В този момент осъзнах колко си приличат с майка ми — дребни кости, малки устни. Всеки, който ги видеше заедно в една стая, веднага би познал, че са сестри.
— Акушерката имаше нужда от нея — отговорих. — Баба ми заръча да стоя тук и да те чакам.
— Надявам се, че не се е случило нищо лошо, нали? — прошепна тя. Но нямаше нужда да се тревожи. Татко и без това не би я чул. Хората често забравяха този факт.
— Не, не — тръснах глава.
Тя хукна напред по коридора. След две почуквания вратата се отвори и затвори.
Човек би си казал, че при толкова много хора у дома едновременно къщата би била весела. Ала наместо веселие аз усещах как в гърдите ми се надига странна тревожност, както когато долавяш първите пристъпи на треската. Татко сигурно се чувстваше по същия начин, защото се стрелна веднага по посока на работилницата си, макар нещо да ми подсказваше, че в този момент работата е последното, което му е на ума.
А аз останах в коридора, загледана в прислужницата ни Авани, която зареждаше пиринчените лампи със синапено олио. Пълнеше ги, а после ги запалваше и поставяше в малките каменни ниши в стените. Може и да изглежда странно скромно семейство като нашето да си има прислужница, но в онези години това не беше никак необичайно, както си е и до днес. Освен ако човек не е член на най-низшата каста, обикновено наема помощница за готвенето и чистенето. Колкото по-заможно е домакинството, толкова повече прислужници има. В нашия случай ние можехме да си позволим само една.
Подобно на повечето момичета, нашата прислужница Авани е била омъжена малко след навършване на десетата ѝ година — достатъчно млада, за да може свекърва ѝ да я оформи по свой вкус. Съпругът ѝ, който беше с петнайсет години по-стар от нея, бил проявил добрината да ѝ позволи да остане при родното си семейство, докато навърши възрастта за раждане на деца. Но три години по-късно, когато Авани заминала да живее в къщата на свекъра си, съпругът ѝ внезапно се разболял и умрял. И до ден-днешен в Индия, въпреки британското управление, съществува един кошмарен обичай, наречен сати. Предполагам, че бих могла да ви обясня откъде произхожда този обичай и как нашата богиня Сати издигнала погребалната си клада със собствените си ръце и влязла доброволно в пламъците заради своя съпруг повелителя Шива само за да се прероди като втората му съпруга Парвати — но това надали би могло да оправдае въпросната практика, тъй като тя е свързана не толкова с богинята Сати, колкото с проблема на нежеланите жени. Поради това и до днес във всеки град на Индия може да бъде видяна поне по една жена, която се качва по стълбичката на погребалната клада на съпруга си. Отказът да извършиш сати, като изгориш в пламъците до мъртвия си съпруг, лепва петното на позора върху цялото ти семейство. А още по-голямо безчестие носи подобен акт на дома на свекъра ти.
Фактът, че и свекърът на Авани, и собственият ѝ баща били против изпълнението на сати, бил крайно необичайно явление, особено в онези години. От само себе си се подразбирало, естествено, че тя никога повече няма да се омъжи и никога повече няма да вкуси от радостите на семейния живот, но поне я оставили жива.
Което обаче не означава, че беше успяла да избегне напълно жестоката съдба.
Много години по-късно научих от татко, че нито едно от семействата в Барва Сагар не желаело да приеме Авани в дома си освен нашето. Това всъщност е единственият благороден акт, извършен от баба, за който съм чувала — може би защото и тя на времето е била спасена от пламъците, когато овдовяла. Защото къде би могла да отиде една нежелана жена, когато семейството ѝ отказва да я приеме? Къде би могла да работи, след като никоя къща не желае да я наеме?
Тогава обаче нямах никаква представа за тези неща. Просто знаех, че ми харесва да гледам как Авани работи — как тъмната ѝ плитка се люшка насам-натам, докато пали лампите, и как кожата ѝ се сдобива с наситен кехлибарен блясък под светлината на пламъците. Тя беше женствена по начин, какъвто според мен аз никога нямаше да мога да бъда, и притежаваше знанията на по-възрастния човек, които тогава, когато бях дете, ми изглеждаха недостижими.