Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Втора глава
Сестричката ми се появи в разгара на летния мусон. Горещият порой шибаше селото ни, събираше се на езера насред нивите и наводняваше улиците толкова много, че дори децата на земеделците, свикнали отдавна с капризите на сезоните, започнаха да късат листа от дървото таро и да ги използват като чадъри. Гледах момчетата как сгъват гигантските листа над главите си и си мислех колко забавно би било да използваш едно такова листо като жив щит срещу стихиите. Цялата Барва Сагар се намираше под обсадата на дъжда и докато гледах през прозореца, си представях всяка дъждовна капка като миниатюрен войник, пристигащ с марш от небето в нашите поля.
— Какво правиш там? — подвикна баба ми, когато ме видя край прозореца.
Очакваше се да съм в кухнята и да следя огъня да не загасне.
— Водата продължава да се излива, дади джи. Аз просто…
Тя ме зашлеви през лицето и извика:
— Ти не знаеш ли какво става там, а?
— Да, знам. Мама джи ражда — отговорих и прехапах устни, за да не се издам, че треперя. „Джи“ е уважително обръщение в нашия език и ние го добавяме към името на всички по-възрастни от нас хора.
— Нека ти кажа нещо за раждането, бети, което може и да не откриеш в книгите, които синът ми чете заедно с теб!
Баба така и не беше в състояние да проумее защо баща ми ще си губи времето да дава образование на някаква си дъщеря. Днес, благодарение на британското управление, някои неща в нашата страна се промениха към по-добро — например забраниха убиването на малки момиченца. Но по времето, когато бях още дете, тази практика беше нещо съвсем обичайно, което сигурно ви подсказва колко са били ценени момичетата като мен. И до ден-днешен раждането на син се посреща с музика, танци и сладки, които се раздават на бедните. А при раждането на дъщеря върху къщата, в която това се е случило, се спуска тежкия покров на мълчанието, тъй като няма никаква причина за разговори, а какво остава — за празненства. В крайна сметка кой ще иска да отдаде почит на раждането на едно дете, което ще бъде принуден да храни, облича и образова само за да види как всичките му похарчени за тези цели пари се стопяват в мига, в който момичето се омъжи?
Това в никакъв случай не означава, че дъщерите никога не са обичани. Но за един баща раждането на дъщеря означава, че трябва да започне да спестява пари от мига, в който тя поеме първата си глътка въздух, тъй като само след девет-десет години ще има нужда от зестра. За майката пък раждането на дъщеря означава да обикне едно момиченце, което най-вероятно няма да зърне никога повече, след като съпругът му го отведе в своето село.
Подозирам, че когато съм се родила, баба ми е предложила да се прибегне до опиум — един от най-предпочитаните начини по нашите места да се отървеш от дъщеря. Когато съседите попитат какво се е случило с бебето, което предишния ден са чули да плаче, любимият отговор гласи, че са го взели вълците. Когато бях малка, вълците взеха толкова много момиченца в Барва Сагар, че сигурно голяма част от тези зверове отдавна са починали от преяждане.
Така че, когато баба ми заяви: „Нека ти кажа нещо за раждането, бети“, можете да бъдете сигурни, че намерението ѝ изобщо не беше да ме просветли по въпроса. Това просто беше нейният начин да ми втълпи през колко големи мъки е трябвало да премине майка ми, за да ме роди — мен, едно безполезно момиче. И докато светлината от прозореца обрамчваше високите скули и дългия, тънък врат на баба ми, аз си спомних за една птица, която съм виждала на езерото зад укреплението на Барва Сагар. Татко беше нарекъл тази птица лебед и ми беше обяснил, че най-специалното в нея била способността ѝ да се придвижва през водата, без да се намокри. По мое мнение точно това правеше и баба ми през целия си живот. Носеше се през къщата ни, без да бъде докосната от нищо около себе си — нито от моите сълзи, нито дори от виковете на майка ми от задната част на къщата.
— Да доведеш дете на този свят е най-опасното пътешествие, което трябва да извърви всяка жена — започна тя. — Сега майка ти е там с акушерката, но като нищо би могла да бъде и със свещеника. Когато аз раждах, се мъчих два дена. Знаеш ли какво означава това?
Това не беше въпрос. Това беше сигнал да поклатя глава, което и направих.
— Означава, че в продължение на цели два дена стоях без вода и без храна! Затвориха вратите и прозорците и аз се мъчих като животно, докато накрая не реших, че дори богинята Шакти ме е изоставила!
Разбрах, че това трябва да е истина, защото когато акушерката пристигна, я чух да инструктира баба ми да стори всичко възможно в стаята, където е майка ми, да не влиза нито въздух, нито светлина. Представих си майка ми затворена като в капан и сълзите замъглиха погледа ми.