Споделени тайни [calibre 3.15.0]

стотачки и можеш да си вървиш по пътя.

Два часа.

Две стотачки.

Нещо не се връзваше.

— Къде е уловката?

— Няма уловка.

— Защо ти е нужна помощ, след като плащаш по сто долара на час? Трябва да има

уловка. Тук би трябвало да гъмжи от желаещи.

Оуен прокарва длан по брадичката си, движейки я напред-назад, сякаш се опитва да

отнеме напрежението.

— Гаджето ми пропусна да спомене, че напуска и работата си в деня, когато скъса с

мен. Обадих й се преди два часа, когато не се появи да ми помогне да се подготвим за

изложбата. В случая става дума за търсене на служител в последната минута. Може би ти

просто си се озовала на подходящото място в подходящото време. — Той става и се обръща.

Аз не помръдвам от мястото си в подножието на стълбата.

— Ти си направил от гаджето си своя служителка? Това никога не е добра идея.

— Аз направих от своята служителка гадже. Още по-лоша идея. — Той се спира в горния

край на стълбата, извръща се и поглежда надолу към мен. — Как се казваш?

— Обърн.

Погледът му се отмества към косата ми, което е разбираемо. Всички предполагат, че съм

наречена Обърн заради цвета на косата ми, но в най-добрия случай той може да се определи

като ягодоворус. Червен е доста силно казано.

— А какви са презимето и фамилията ти, Обърн?

— Мейсън Рийд.

Оуен бавно отмята глава назад, сякаш издишва въздух към тавана. Аз проследявам

погледа му и поглеждам нагоре, но там няма нищо, освен бели тавански плочи. Той повдига

лявата си ръка, докосва челото си, после гърдите и продължава движението от едното рамо

към другото, като че ли се прекръства.

Какво, по дяволите, прави? Моли се?

Бъдещият ми работодател се вторачва отново надолу към мен с усмивка на уста.

— Мейсън истинското ти презиме ли е?

Кимвам. Доколкото знам, Мейсън не е чак толкова необичайно презиме и аз недоумявам

защо той изпълнява религиозни ритуали.

— Имаме еднакви презимена — оповестява Оуен.

Аз го изучавам мълчаливо, обмисляйки правдоподобността на отговора му.

— Сериозно ли говориш?

Той небрежно кима, пъха ръка в задния си джоб и вади портфейла си. Слиза още веднъж

по стълбата и ми подава шофьорската си книжка.

[2]

ОМГ .

Опитвам се да сподавя смеха си, но ми е трудно, затова закривам уста, с надеждата, че

няма да се забележи.

Оуен пъхва портфейла обратно в джоба си. Веждите му се повдигат и той ме стрелва

подозрително с поглед.

— Толкова ли си съобразителна?

Сега вече раменете ми се тресат от потиснатия смях. Чувствам се толкова ужасно.

Ужасно ми е жал заради него.

Той върти очи и изглежда малко смутен, задето се опитва да скрие собствената си

усмивка. Изкачва се отново по стълбата, този път не толкова уверено.

— Ето защо никога не казвам на никого презимето си — мърмори той.

Чувствам се виновна, задето го намирам толкова смешно, но притеснението му най-