Споделени тайни [calibre 3.15.0]

преживяла.

— Ти ли предлагаш работа? — питам аз.

— Ако ти си тази, която се кандидатира.

Гласът му е открито дружелюбен. Аз не съм привикнала на открита дружелюбност и не

знам как да я възприема.

— Имам няколко въпроса, преди да се съглася да ти помогна — заявявам, горда от себе

си, че не изглеждам толкова изгаряща от желание да бъде убита.

Той грабва табелката с надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ и я сваля от прозореца.

Захвърля я вътре, притиска гръб към вратата, разтваряйки я докрай, и с жест ме подканва да

вляза в сградата.

— Всъщност нямаме време за въпроси, но ако това ще те успокои, обещавам, че няма да

те измъчвам, изнасилвам или убивам.

Гласът му все още е приятен, въпреки казаното. Както и усмивката му, разкриваща два

реда почти идеални зъби и леко крив горен ляв централен резец. Но този незначителен

недостатък в усмивката му всъщност най-много ми харесва в него. Това, както и пълното

пренебрежение към въпросите ми. Мразя въпросите. Може да се окаже, че тази работа няма

да е чак толкова лоша.

Въздъхвам и се промушвам покрай него, за да вляза в сградата.

— В какво се забърквам? — мърморя под нос.

— В нещо, от което няма да искаш да се измъкнеш — заявява той. Вратата зад нас се

затваря, блокирайки цялата естествена светлина в помещението. Това не би било проблем,

ако имаше вътрешно осветление, но такова отсъства. Само лека светлина се процежда откъм

това, което прилича на коридор в другия край на стаята.

Тъкмо сърцето ми започва да тупка по-силно в гърдите, предупреждавайки ме колко съм

глупава да вляза в някаква сграда с един пълен непознат, когато лампите зажужават и

оживяват.

— Извинявай. — Гласът му прозвучава толкова близо, че аз рязко се извъртам точно в

мига, когато първата луминесцентна лампа светва с пълната си мощ. — Обикновено не

работя в тази част на ателието, затова не включвам осветлението, за да пестя енергия.

Сега, когато цялото пространство е осветено, аз бавно обхождам с поглед залата.

Стените са съвършено бели, украсени с различни картини. Не мога да ги разгледам добре,

защото всички са разположени на няколко метра от мен.

— Това художествена галерия ли е?

Той се засмива, което ми се струва необичайно и аз се извръщам с лице към него.

Той ме наблюдава с любопитство, присвил очи.

— Смятам, че „галерия“ е доста силно казано. — Обръща се, заключва предната врата и

минава покрай мен.

— Какъв ти е размерът?

Мъжът прекосява просторното помещение на път към коридора. Аз все още не

проумявам защо съм тук, но фактът, че той пита какъв ми е размерът, ме кара да се чувствам

малко по-обезпокоена, отколкото бях само допреди две минути. Дали се чуди в какъв размер

ковчег ще се побера? Или какъв размер да са белезниците?

Добре де, доста съм обезпокоена.

— Какво имаш предвид? Какъв размер дрехи нося?