Виждам те [bg]

Андрю Робинсън имаше очила с черни рамки и брада, оформена на тънко катинарче. Носеше сива тениска и дънки под шубата в цвят каки, която съблече и остави на пода до стола си.

– Благодаря ти, че дойде – посрещна го Ник.

– Няма проблем. Навън вали сняг, така че не планирах да се прибирам скоро. Погледнах уебсайта ви. Който и да е притежателят на домейна, определено си е платил за правото да ползва WHOIS директория – това е като телефонен указател за уебсайтовете – така че попълних декларация за неразпространение на данните, за да ми изпратят името и адреса му. Междувременно работя над идентифицирането на администратора на сайта чрез IP адреса му, макар че според мен използва прокси и няма да е лесно.

Кели не разбираше почти нищо от изреченото от Андрю и макар че ѝ се искаше да остане и да слуша, Лусинда вече си обличаше палтото. Неохотно стори същото. Зачуди се до колко ли часа щеше да остане Ник, за да работи по случая, и дали си имаше някого, който да го чака у дома.

Слязоха по стълбите до партера. Косата на Лусинда беше също така лъскава и блестяща, както и на сутринта, и Кели изведнъж осъзна, че нейната е разрошена и сплъстена от целодневното прокарване на пръстите ѝ през нея. Вероятно трябваше да започне да използва грим. Лусинда не носеше много, но червилото и подчертаните вежди ѝ придаваха спретнат и професионален вид, който определено липсваше на Кели.

– Накъде си се запътила? – попита анализаторката, докато вървяха към метростанцията. Тя беше с около пет сантиметра по-висока от Кели. Крачките ѝ бяха по-големи и на полицайката ѝ се налагаше да върви по-бързо от обикновено.

– Елефант и Касъл. Делим апартамент с две други колежки от БТП и една медицинска сестра. Ти?

– Килбърн.

– Много добре.

– Жилището е на родителите ми. Знам, унизително е на двадесет и осем години още да живея при тях, но само така ще успея да спестя за депозита за собствено жилище. Понякога Ник ме подлудява, като започне да ми се подиграва. – Лусинда застана зад Кели, когато една жена в ярък клин прибяга покрай тях – на главата си носеше шапка с пискюл, с която беше прикрила ушите си, – и повиши глас, за да продължи разговора: – Как ти се стори първият ти ден?

– Главата ми е замаяна. Но ми хареса страшно много. Мина известно време, откакто за последно бях в такава работна обстановка; бях забравила какво е усещането.

– Какъв е твоят случай? Била си в отдел "Сексуални нападения", нали?

Кели очакваше въпроса, но въпреки това затаи дъх. Лусинда наистина ли се интересуваше, или вече добре знаеше какво се беше случило? Дали просто не търсеше нещо пикантно, за което после да може да клюкарства? Кели я погледна, но лицето ѝ не подсказваше нищо подобно.

– Бях отстранена – обясни тя и се изненада, че изрече истината. Напуснах, отговаряше обикновено, като въведение към някоя наперена история, че е искала повече оперативен опит. Бях болна, беше другото ѝ оправдание, което не беше особено далеч от истината. Не вдигна поглед от пътната настилка. – Нападнах някого.