![Мъжът от Санкт Петербург [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/8/4/mzht-ot-sankt-peterburg-bg-download.jpg)
Мъжът от Санкт Петербург [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-038-8
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Мъжът от Санкт Петербург [bg]». Краткое содержание книги:
В тази сложна политическа игра никой не може да предвиди, че Лидия би разпознала Феликс и би рискувала живота на собствената си дъщеря заради него.
В началото на кариерата си Кен Фолет пише романи с различна тематика и в различни жанрове, за които самият той казва, че са най-доброто, на което е бил способен в този момент. С времето прави опити и в други жанрове и започва да пише криминални романи. На български до момента са издадени: „Опасно богатство“, „Ключът към Ребека“, „Полетът на стършела“, а вече и „Мъжът от Санкт Петербург“.
В последните години Кен Фолет създава и исторически романи. Сред тях са трилогията „XX век“, разказваща световната история в най-тъмните години на човечеството от съвременната история — Първата световна война, Втората световна война и Студената война и другата историческа трилогия, все още незавършена, „Устоите на земята“ и „Свят без край“, които проследяват градежа на катедралата Кингсбридж и борбите за власт и влияние.
Кен Фолет е английски писател, роден на 5 юни 1949 година в Кардиф, Южен Уелс. Получил е образованието си в държавни училища и завършва философия с отличие. Започва да работи като журналист, като именно през този период издава и първия си роман, който обаче не успява да се превърне в бестселър. Но той не спира да пише и днес името на Кен Фолет се свързва с доста заглавия на трилъри и исторически романи. Продадени са над 100 милиона копия на негови творби по цял свят.
Не беше невъзможно двамата да се появят във фоайето всеки миг, но надали можеше да възлага надежди на това. И какво ще направи тогава?
„Ще хвърля бомбата и ще умра щастлив.“
Видя през стъклената врата хлапето.
То тръгна по тясната алея, която водеше към входа на хотела. Феликс виждаше плика в ръката му: детето го държеше за крайчето почти с отвращение, сякаш пликът беше мръсен, а не ръцете му. Момчето наближи вратата, но го спря служител на хотела. Последва някакъв разговор, който Феликс не чу, и хлапакът си тръгна. Служителят влезе във фоайето с плика в ръка.
Феликс се напрегна. Дали ще стане?
Служителят подаде плика на портиера. Той го погледна, взе молив, написа нещо в горния десен ъгъл — номера на стаята? — и извика пиколо.
Стана!
Феликс се изправи, внимателно вдигна куфара си и пое към стълбите.
Пиколото го подмина на първия етаж и продължи нагоре.
Феликс го последва.
Беше почти прекалено лесно.
Позволи на пиколото да изкачи още една площадка, после забърза, за да не го изпусне от поглед.
На петия етаж момчето тръгна по коридора. Феликс спря, наблюдаваше го.
Момчето почука на една врата. Тя се отвори и се показа ръка, която пое плика.
„Намерих те, Орлов.“
Пиколото се престори, че си отива, но го извикаха обратно. Феликс не чу думите. Момчето получи бакшиш.
— Благодаря ви, сър, много мило от ваша страна — отвърна то и вратата се затвори.
Феликс тръгна по коридора.
Момчето видя куфара му и посегна към него с думите:
— Да ви помогна ли, сър?
— Не! — рязко отвърна Феликс.
— Разбира се, сър — отвърна пиколото и отмина.
Феликс се приближи до вратата на Орлов. Нима нямаше допълнителна охрана? Уолдън вероятно си въобразяваше, че убиецът не може да проникне в лондонска хотелска стая, но Орлов би трябвало да знае по-добре. За миг Феликс се изкуши да се върне и да помисли още малко или вероятно да разузнае още малко, но вече беше твърде близо до Орлов.
Сложи куфара на килима пред стаята.
Отвори го, бръкна във възглавницата и внимателно извади зелената бутилка.
Изправи се бавно.
Почука на вратата.
Осма глава
Уолдън погледна плика. Беше надписан с четлив, съвсем обикновен почерк, но от чужденец, защото англичаните щяха да напишат „княз Орлов“ или „княз Алексей“, но не и „княз А. А. Орлов“. Уолдън много искаше да разбере какво има вътре, но Алекс се бе изнесъл от хотела през нощта и той не можеше да отвори писмото в негово отсъствие — все пак беше лична поща.
Подаде го на Базил Томсън, който не страдаше от такива скрупули. Разкъса плика и извади лист хартия.
— Празен е!
Тогава се почука на вратата.
Всички се задействаха бързо. Уолдън се приближи до прозорците, далеч от вратата и от огневата линия, и застана зад едно канапе, готов да се прикрие. Двамата детективи обградиха вратата и извадиха оръжията си. Томсън застана в средата на стаята, зад голямо тапицирано кресло.
Отново се почука.
— Влез — отворено е — извика Томсън.
Вратата се отвори и един мъж застана на прага.
Уолдън стисна облегалката на дивана.
Той изглеждаше страховито.
Беше висок, с бомбе и черно палто, закопчано до врата. Имаше издължено, слабо и бледо лице. Държеше голяма зелена бутилка в лявата си ръка. Очите му обиколиха стаята и за част от секундата той разбра, че е в капан.
Вдигна бутилката и каза:
— Нитроглицерин!
— Не стреляйте! — излая Томсън на детективите.
Уолдън се скова от страх. Знаеше какво представлява нитроглицеринът: ако бутилката паднеше, всички щяха да загинат. А той искаше да живее, не искаше да умре, агонизиращ в пламъци.
Настъпи продължителна тишина. Никой не помръдваше. Уолдън се взираше в лицето на убиеца — изпито, твърдо, решително лице. Всяка подробност се запечата в ума му в тази ужасна тишина: гърбавият нос, широката уста, тъжните очи, гъстата черна коса, която се подаваше под периферията на шапката. Луд ли беше? Озлобен? Безсърдечен? Садист? Изражението му показваше единствено, че не изпитва страх.
Томсън наруши тишината.
— Предай се — рече той. — Остави бутилката на пода. Не прави глупости.
Уолдън си мислеше: „Ако детективите стрелят и мъжът падне, ще стигна навреме до него, за да хвана бутилката, преди да се е разбила на пода…“.