Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Когато се събуди, из стаята бяха започнали да бродят множество сенки. Отвън слънцето току-що бе превалило планините; макар истинският залез още да бе далеч, облачният ден вече бе започнал да се превръща във вечер. Тя се прозя, протегна се, изтри подпухналите си очи с ръка.
Второто легло стоеше все така празно.
Според стенния часовник часът беше четири и половина. Вече деветнайсет часа от последния пристъп.
Зачуди се дали повратът в отношенията им с Джеф Макгий не е причина за по-малката активност на призраците. Не беше лошо да обичаш някого и някой да обича тебе. Не беше склонна да допуска, че проблемът й е психологически, но сега, като мислеше за всичките си неприятности, бе по-предразположена да приеме и някакво психологическо обяснение. Може би любовта на Джеф представляваше всички лекарства, от които имаше нужда.
Стана от леглото, обу пантофите си и отиде в тоалетната. Запали лампите.
Отрязаната глава на Джери Стийн стоеше върху затворения капак на тоалетната.
Сюзан бе стъпила върху белите керамични плочки под ярката флуоресцентна светлина, лицето й бе бяло като всичко останало в снежнобялото помещение; не искаше да повярва на очите си. Това не е истинско.
Главата беше в същото ужасно разложено състояние, в което я бе видяла снощи, когато Джери се бе надигнал от леглото на Джеси Сийфърт и стенеше името на Сюзан през блестящи полуразложени устни. Кожата бе все така сива и сиво-зелена. И двата ъгъла на устата бяха обложени с плътен слой гной. Зловещи мехури на горната устна. И около подутия нос. Тъмни мехури гниеща плът в ъглите на очите. Широко отворени очи. Изпъкнали от ябълките си. Бяха непрозрачни, обложени с матови пердета като снощи, бялото им бе обезцветено, жълтеникаво и изпъстрено с кръвоносни съдове. Но поне бяха незрящи очи, каквито и би трябвало да бъдат очите на мъртвец — безжизнени, слепи. Главата бе отскубната жестоко от останалата част на трупа. Назъбената плът стоеше като смачкана, къдрава яка в края на врата. Нещо дребно и блестящо лежеше в една от гънките на сивия врат, нещо, което светеше с отразена светлина. Медальон. Религиозен медальон. Беше малкият, позлатен еврейски амулет, който Джери Стийн винаги носеше. Не е истинско, не е истинско, не е истинско… Заклинанието от три думи, изглежда, действаше по-малко от друг път — зловещата глава само стана по-жива, по-истинска, колкото повече тя се взираше в нея.
Схваната от ужас, но все пак решена да прогони привидението, Сюзан направи още една стъпка към тоалетната.
Мъртвите очи гледаха през нея, не я забелязваха, бяха вторачени в нещо в отвъдния свят. Не е истинско.
Посегна към сивото лице. Поколеба се.
А ако лицето оживееше веднага след като го допре? Ако тези гробовни очи се обърнеха и се вторачеха в нея? Ако зеещата, съсипана уста изведнъж се затвореше, ако захапеше пръста й и откажеше да я пусне? Ако…
„Стига“ — сърдито се спря тя.
Чу странен свистящ звук… после осъзна, че е собственото й затруднено дишане.
„Отпусни се — каза си тя. — По дяволите, Сюзан Катлийн Торнтън, прекалено възрастна си, за да вярваш в тия глупости.“
Но главата не изчезваше като мираж.
Накрая тя насили треперещата си ръка и посегна през въздуха, който й се стори плътен и устойчив като вода. Докосна бузата на мъртвеца.
Беше твърда.
Беше истинска.
Студена и мазна.
Отдръпна ръка разтреперана и отвратена.
Покритите с пердета очи не помръднаха.
Сюзан погледна пръстите, с които беше докоснала главата — по тях имаше сребриста слуз. Пяна от разлагането.
Стана й лошо, едва не повърна и припряно отри лепкавите си пръсти в крачола на синята си пижама… видя, че отвратителната слуз оставя следи.
Не е истинско, не е истинско, не е…
Макар че послушно повтаряше заклинанието си, което би трябвало да възвърне разсъдъка й, тя бе загубила смелостта, която й трябваше, за да продължи. Искаше единствено да се махне от тоалетната — към болничната стая, в коридора, в стаята на сестрите до асансьорите, където можеше да намери помощ. Обърна се…
… и замръзна.
Ърнест Харч стоеше пред отворената врата на тоалетната и заграждаше пътя й.
— Не — дрезгаво извика тя.
Харч се захили. Влезе при нея в банята и затвори вратата зад гърба си.
Той не е истински.
— Изненада — измърмори той с познатия нисък, гробовен глас.
Не може да ме нарани.
— Кучка — продължи той.
Харч вече не се правеше на Уилям Ричмънд, болничния пациент. Пижамата и халата ги нямаше. Беше облечен с дрехите, който носеше в Гръмотевичния дом в нощта, когато бе убил Джери Стийн, преди тринайсет години. Черни обувки, черни чорапи. Дънки. Много тъмен, почти черен син пуловер. Тя си спомняше дрехите му, защото в Гръмотевичния дом под разсеяната светлина на свещите и на фенерчетата й бе заприличал на нацист от някой стар военен филм. Есесовец. Човек от Гестапо. Каквито са онези, които винаги са облечени в черно. Ъгловатото му лице, напълно квадратната челюст, бледожълтата коса, ледените очи — всичко това допринасяше за образа на хладнокръвен щурмовак, образ, който той изглежда бе поддържал не само съзнателно, но и старателно, с грижа за всеки детайл, с известна извратена наслада.