Ключът на страшния съд
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на страшния съд». Краткое содержание книги:
Прочут генетик от Принстън умира в лабораторията си. В Рим археолог от Ватикана е открит мъртъв в базиликата „Св. Петър“. В Африка синът на американски сенатор е убит в лагер на Червения кръст в Гана. Тези три убийства на три континента имат ужасяваща обща черта помежду си — и трите жертви са белязани с друидски езически кръст, дамгосан в плътта им.
Необичайните убийства запращат командир Грей Пиърс и Сигма форс на лов за могъща група индустриалци, които държат в ръцете си световното производство на храни.
С помощта на две жени от миналото си, Грей бяга от убийци, екипирани с последните постижения на техниката, като в същото време събира разпръснатите късчета информация. Но за спасяването на света трябва да се плати висока цена — Пиърс трябва да жертва една от жените. Но дори и това може да се окаже недостатъчно, защото, както скоро става ясно, единственият истински път към спасението е в ключа на Страшния съд.
В центъра на кампуса се издигаше залата за срещи, построена изцяло от стъкло. Блестеше като диамант. През стените можеше да се види издължен корпус на викингски кораб. Не беше модел, а съвсем истински. Бе намерен замръзнал в леда някъде в арктическите райони на Норвегия. За освобождаването и запазването му бяха похарчени милиони, осигурени изцяло от Ивар Карлсен.
Сигурно не беше зле да си толкова богат.
Монк вървеше бързо. Изследователската лаборатория на Отдела за биоинженерни проучвания бе доста далече от паркинга, а си беше студеничко.
Той придърпа качулката на канадката и попита :
— Е, младок? Какво всъщност си направил, за да те изхвърлят от армията и да се озовеш в Сигма?
Крийд изсумтя пренебрежително.
— Не питай.
Явно не му се говореше на тази тема. Пък и беше докачлив.
А и обръщението „младок“ едва ли помагаше за стопляне на отношенията им.
Крийд не беше от разговорливите, но Монк трябваше да признае, че има доста остър ум. Вече беше прихванал малко от норвежкия и дори го докарваше на акцент. Монк познаваше само един човек, който можеше да се похвали с толкова бърз напредък. Представи си усмивката й, извивката на задника й и едва забележимата заобленост на растящия й корем. Мисълта за Кат го стопли.
Биоинженерната лаборатория приличаше на изправено сребърно яйце. Беше от огледално стъкло и отразяваше всичко около себе си, което й придаваше сюрреалистичен вид, сякаш беше в процес на изместване в някакво друго измерение.
Постройката бе сравнително нова, завършена едва преди пет години. Имаше сложна охранителна система, която изискваше съвсем малко персонал през нощта.
Не представляваше обаче препятствие за човек, оборудван с най-новите играчки на АИОП.
Монк носеше раница на едното си рамо и пистолет „Тазер“ под мишница. Оръжието изстрелваше малка наелектризирана стреличка, способна да неутрализира целта за пет минути. Предпазна мярка, която се надяваше да не му се налага да използва.
Крийд тръгна право към главния вход.
Монк докосна гърлото си. Имаше прикрепен към ларинкса микрофон и слушалка в ухото.
— Наближаваме сградата.
— Някакви проблеми? — незабавно отговори Пейнтър.
— Засега не.
— Добре. Дръжте ме в течение.
— Да, сър.
Крийд спря пред електронния четец и пъхна картата в слота. Картата бе съединена с тънка жица към закрепеното за китката му устройство — хакерско приспособление, използващо квантови алгоритми за разбиването на всяка ключалка, тоест в общи линии електронен еквивалент на шперц. Ключалката изщрака и Крийд отвори вратата.
Влязоха.
Фоайето бе слабо осветено, бюрото на рецепцията пустееше. Монк знаеше, че в стаята за мониторинг на горния етаж има дежурен. Стига да не задействаха някоя аларма, нямаше да имат проблем да стигнат сървърите в един от подземните етажи. Задачата им бе да отворят вратичка към изследователските компютри. С малко късмет след няма и десет секунди щяха да са се махнали оттук.
Монк тръгна през фоайето, като внимаваше да не се обръща с лице към камерите. Крийд го последва. Знаеха къде са камерите от плановете, които бе осигурила Кат.
Вървяха към асансьорите. Крийд крачеше мъничко по-бързо от необходимото. Монк го докосна по ръката, за да намали темпото, да не действа като обхванат от паника.
Стигнаха асансьорите, натиснаха бутона и вратата на една от кабините се отвори. Влязоха. И тук попаднаха на светеща в червено електронна ключалка. Асансьорът нямаше да тръгне без съответния код.
Пръстът на Монк спря над бутон Т2 (подземен етаж 2), където се намираха сървърите. Крийд чакаше да вкара електронния шперц. Монк се поколеба, преди да натисне копчето.
— Какво? — раздвижи устни Крийд. Страхуваше се да говори на английски — имаше вероятност асансьорът да е под наблюдение.
Монк посочи копчетата под пръста си. Бяха от Т2 До Х5. Според плановете под П2 не би трябвало да има други нива.
Какво ли имаше там?
Монк знаеше, че имат ясна задача, но нощната операция имаше и друг подтекст — да се разбере какво всъщност става във „Виатус“. Трудно можеше да се очаква, че корпорацията пази нещо компрометиращо на сървърите си. Ако съществуваше, истинската мръсотия най-вероятно щеше да бъде заровена много по-дълбоко.