Ключът на страшния съд
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на страшния съд». Краткое содержание книги:
Прочут генетик от Принстън умира в лабораторията си. В Рим археолог от Ватикана е открит мъртъв в базиликата „Св. Петър“. В Африка синът на американски сенатор е убит в лагер на Червения кръст в Гана. Тези три убийства на три континента имат ужасяваща обща черта помежду си — и трите жертви са белязани с друидски езически кръст, дамгосан в плътта им.
Необичайните убийства запращат командир Грей Пиърс и Сигма форс на лов за могъща група индустриалци, които държат в ръцете си световното производство на храни.
С помощта на две жени от миналото си, Грей бяга от убийци, екипирани с последните постижения на техниката, като в същото време събира разпръснатите късчета информация. Но за спасяването на света трябва да се плати висока цена — Пиърс трябва да жертва една от жените. Но дори и това може да се окаже недостатъчно, защото, както скоро става ясно, единственият истински път към спасението е в ключа на Страшния съд.
Задиша тежко.
Не заплака — и поради някаква причина това й помогна да се стегне.
Вратата на другата палатка се отвори. Сейчан спеше в едната с Рейчъл, втората си деляха мъжете. Тя се обърна да види кой още не е заспал.
Едрата фигура и клатушкащата се походка трудно можеше да се сбъркат. Ковалски я забеляза и вдигна ръка за поздрав. Посочи с палец към навеса.
— Ще ида да видя един приятел при конете — каза и изчезна зад ъгъла.
Трябваха й няколко секунди да се сети, че няма да се среща с никого при понитата. Ставаше въпрос за оная работа. Чу го да си подсвирква, докато се облекчава.
Погледна си часовника. До полунощ оставаха няколко минути. Графикът бе установен. Връщане нямаше. Бяха имали достатъчно време да огледат обекта. Гилдията щеше да позволи на екипа на Грей да измине пътя на отец Джовани и да открие ключа преди всички други. Сейчан беше поискала още време, но я бяха поставили на мястото й. Тъй да бъде. Трябваше да продължат.
Погледна към навеса. В интерес на Ковалски беше да не се бави прекалено много. След минута той се появи отново, все още си подсвиркваше тихо.
— Не можеш да заспиш ли? — попита я, когато стигна до нея.
Сейчан напипа цигарата и я вдигна като оправдание.
— Тютюнът убива. — Ковалски бръкна в джоба си, извади недопушена пура и имитира жеста й. — Така че по-добре да приключим по по-бързия начин.
Захапа пурата, извади старомоден кибрит с дървени клечки и драсна сръчно две в платното на палатката. Те се запалиха. Подаде й едната. Явно беше правил този номер и преди.
Заговори, без да вади пурата от устата си:
— Грей току-що откърти. Цели два часа се мъчи да изкопчи още нещо от дъртия професор. Разкарах се да подишам малко чист въздух. Онова куче овонява всичко. И нищо чудно. Видя ли с какво го храни? С наденици и лук. Що за кучешка кльопачка е това, а?
Сейчан запали цигарата и остави Ковалски да мърмори. Нямаше нищо против глупостите му. За съжаление бърборенето му явно клонеше нанякъде — при това не особено гладко.
— Е — рече той, — какво има между теб и Грей?
Сейчан вдиша и се задави от дима.
— Имам предвид, все те поглежда. А ти се взираш право през него, сякаш е призрак. Приличате на ученици, които си падат един по друг.
Сейчан се сепна и понечи да отрече. Смущаваше се, че Ковалски е толкова близко до истината. За щастие обясненията й бяха спестени.
Точно в полунощ долината избухна.
Из цялата гора един след друг лумнаха огнени гейзери. Бяха съпроводени с тихи тътени, които лесно можеха да не се забележат, ако не се вслушваш специално. Запалителните заряди с рубидий, който превръщаше водата в катализатор, бяха разположени дълбоко в мокрия торф и настроени да се задействат в полунощ. Цялата долина трябваше да се подпали.
Други три експлозии избухнаха от центъра на каменния кръг. Огнените спирали се извиха високо в небето.
Дори от това разстояние горещината опари лицето й.
Хората се изсипаха от палатките. Ковалски изруга сочно.
Сейчан не се обърна. Беше хипнотизирана от пламъците. Сърцето й биеше лудо. Пожарът започна да се разраства — бързо, прекалено бързо — както тук, така и из цялата гора. Зарядите трябваше само да прогонят екипа на Грей — да подпалят огън под тях в буквалния и в преносния смисъл, като същевременно унищожат всякакви следи.
Пламъците обаче се усилваха.
Някой бе направил грешка, не си беше дал сметка колко леснозапалим е торфът. За миг я обзе съмнение. Да не би да я бяха предали? Да не би целта да беше да умрат тук?
Студената логика й помогна да отхвърли съмненията си. От смъртта им нямаше полза. Поне засега. Явно ставаше въпрос за грешка в изпълнението. Старите огньове, тлеещи години наред, сигурно бяха отслабили стабилността на наносите и бяха превърнали цялата долина в подпалка за подходящата факла.
Въпреки това крайният резултат бе един и същ. Огънят се затвори в кръг около тях. Никога нямаше да се измъкнат живи оттук.
15.
12 октомври, 23:35
Осло, Норвегия
Монк крачеше енергично през парка на изследователския център. Под тежкото си палто носеше униформа на човек от охраната на „Виатус“. Вървящият до него Джон Крийд също бе дебело облечен заради студа, но през ръката му бе преметната лабораторна престилка.
Минаха през главния портал на кампуса без никакъв проблем — просто размахаха фалшивите си идентификационни карти. Оставиха колата на паркинга за служители и продължиха пеша. „Виатус“ имаше филиали по цял свят, но централата се намираше в Осло. Заемаше площ над четиридесет хектара, с различни отдели и административни сгради, разположени в нещо като парк. Всички постройки бяха лъскави и модерни, явно повлияни от скандинавския минимализъм.