Стоманеният плъх в танц със смъртта
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: Stainless Steel Rat #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стоманеният плъх в танц със смъртта». Краткое содержание книги:
— Вие направихте всичко възможно — успокои ме докторът. — Не трябва да се самообвинявате.
— Разбира се, че трябва, докторе. Когато се отнася до неуспех, аз получавам първа награда по самообвинения. Тъй като не обичам да губя.
— Вие притежавате голяма решителност, завиждам ви.
— Недейте. Това е поза. Като се връщахме, взехте ли от дървото шишето с вода?
— Разбира се. Сега ще ви дам малко.
Подпрях се до дървото, отпих от водата, след това мълчаливо побутнах птицата с крак. И сериозно се замислих. После въздъхнах.
— Все пак има решение. Но не е леко. Трябва да вляза в един от техните кораби. Да проникна в комуникационната кабина и оттам да изпратя съобщение.
— Звучи опасно — поклати глава Стърнър. Глухо се изсмях.
— Не само опасно… самоубийствено… — Чух далечен вик и млъкнах.
— Търсят ви — каза Стърнър и ми помогна да се изправя на крака. — Трябва бързо да продължим.
Докторът ми помогна да стоя прав… което беше добра идея, тъй като определено се олюлявах. Беше хубаво също, че не трябваше да отидем далеч, само до края на съседната гора. Погледнахме иззад храстите и видяхме хълмистата равнина зад тях. По нея се простираше редица от електрически стълбове, на изолаторите бяха провиснали тежки проводници. Краят на стълбовете свършваше тук. Те слизаха до земята в солидна бетонна сграда. Стърнър посочи към нея.
— Тук далекопроводите се заравят под земята.
— Ние също ще бъдем заровени — заявих аз и посочих далечната колона приближаващи войници, — ако бързо не направите нещо.
— Бъдете спокоен — посъветваха ме хладнокръвно те. — Тази трансформаторна станция ще ни скрие от погледите им. Тръгваме.
Беше прав. Бързо изскочихме от скривалището и се прилепихме до бетонната стена. След това до една боядисана в червено метална врата, покрита със скелети и кръстосани кости и предупреждения за мигновена смърт. Това не спря Стърнър, който отиде до вратата и откри клавиатура на секретна ключалка. Той набра бързо кода и отвори вратата. Влязохме вътре, а Стърнър затвори и заключи тежката врата зад нас.
— Какво ще стане, ако се опитат да ни последват? — попитах и огледах добре осветената стая. Нямаше какво да се види, освен дебелия кабел, който влизаше от тавана и изчезваше в пода.
— Невъзможно. Те не знаят кода. Ако въведат погрешен номер, вратата блокира и в електроцентралата се включва аларма.
— Могат да я разбият.
— Не е лесно. Дебела стомана, поставена в бетон. Има ли причина да го правят?
Не можех да се сетя за такава и след ходенето не се чувствах на себе си. Седнах, после легнах и за секунда затворих очи.
Събудих се с лош вкус в устата.
— Много се радвам, че поспахте — каза докторът, избърса ръката ми и забоде иглата на спринцовката. — Почивката е най-доброто лекарство. Тази инжекция ще отстрани остатъчните симптоми от умората и всякаква болка.
— Колко време съм спал?
— Цял ден — отговори Стърнър. — Вече е тъмно. Бях навън, войниците ги няма. Във всеки случай скоро щяхме да ви събудим. Искате ли вода?
Изпих почти всичката и въздъхнах. Чувствах се много по-добре. Дори не се олюлях, когато станах.
— Време е да тръгваме.
Докторът се намръщи.
— Може би е по-добре да почакате, докато подейства инжекцията.
— Ще се оправя, благодаря. Мина доста време, откакто напуснахме града и започвам да се тревожа.
Докато вървяхме, треперенето ми изчезна. В гората бе тихо, преследвачите си бяха отишли, светът беше наш. Стърнър водеше с обичайния си бърз темп. Докторът не ме изпускаше от очи и скоро поиска да спрем, за да вкара аналитичната си машина в ръката ми. Остана доволен от резултата и ние отново тръгнахме. Ходенето ангажира вниманието ми, докато отново стигнахме до покрайнините на града. Щом погледнах сградите, всичките ми лоши предчувствия се върнаха.
Бях прав. Още беше тъмно, когато достигнахме първите къщи, движейки се тихо между постройките и градините на предградието, за да избегнем охраняваните главни улици. Задната врата на нашето убежище беше отключена, влязохме и я заключихме.
— Носите птицата! — извика весело Мортън, когато влязохме. Кимнах и я хвърлих на кушетката; после се стоварих до нея и се огледах. Всички останали си бяха отишли.
— Това е добрата новина — казах аз. — Лошата новина е, че може би ще мине известно време, преди да ни изпратят помощ. Съобщението за помощ предадох по радиото… което означава, че му трябва много време, за да пристигне.
— Това наистина е лошо — съгласи се Мортън и лицето му моментално помръкна от отчаяние. — Докато те нямаше, започнаха да вземат заложници. Зенър говори по телевизията и съобщи, че ще ги разстрелва един по един, докато всички не се върнат на работа. Каза, че първия ще екзекутира призори… и по един през всеки десет минути, докато не постигне сътрудничество.