Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
— А защо баща ти беше разбойник? — не се сдържа Виктор. — За да плаши хората, да не ходят зад Пределите?
Момчето се оклюма. Рече тихо:
— Не… не само. Заради това също, но… У нас се живее тежко. Дивеч почти няма за ловуване, пък земята не ражда, защото Пределите са близо. А трябва да се живее…
— Разбирам — каза Виктор. Не бе докрай искрен, но се напъна, постара се. И въпреки това не можа да оправдае бандитизма. Въпреки всичко. По същия начин не му достигаше добрината да извини в своя свят уличната престъпност или благообразните корумпирани чиновници, които съсипаха страната.
— Вие сте ни сърдит — промълви момчето. — Зная, сърдите ни се. Добре, сърдете се… но само простете на татко.
— Аз… му простих. Честна дума — и отговорът този път бе по-лек, по-честен. Ярослав благодарно кимна.
Виктор се изправи, разходи се из купето, отвори барчето и разгледа напитките. Избра една стомничка, която изглеждаше по-семпло — да не вземат да му искат пари накрая? — и чаша. Върна се към масата.
Питието бе божествено. Отначало го помисли за бренди, но после му заприлича на много силен ликьор с дъх на множество разнообразни треви. Върху стомната имаше напечатани руни. Сигурно нещо елфическо…
— На първата гара ще слезеш — нареди той преди да отпие пак. Момчето мълчаливо кимна. Виктор продължи сурово: — Ще проследиш да погребат Пределника както се полага. После ще се върнеш у дома. Имаш ли други роднини?
— Никакви.
— Ще се оправиш ли сам? — след кратко мълчание запита Виктор. Не биваше да се поддава на жалостта си и да позволи на хлапето да го последва.
— Ще се оправя.
— Добре. Аз ще поспя. Като наближим гара, ще ме събудиш.
Момчето пак кимна:
— Няма да е скоро. Тъкмо заобикаляме Пределите.
Виктор надзърна навън, сякаш се надяваше, че в гората ще успее да различи границата, отделяща света на живите от това странно отвъдно.
И наистина — успя!
Беше почти неусетно, неявно — и все пак несъмнено присъствие на Сила. Все едно през дърветата някога е преминал бурен поток и дънерите са се килнали настрани. Сякаш профучал ураган бе изпочупил и усукал клоните им. Или се е стрелнал мимолетен пожар, засегнал и опърлил върхарите, а подире му изригнал облак от прах и пепел, които завинаги са полепнали по листата. Проточилата се през гората ивица беше тънка, почти незабележима, но и след стотиците изминали години оставаше жива. Това бе бариера, граница.
Сивият предел.
— В името на четирите Стихии… — прошепна Виктор.
Отново го завладяваше странния прилив — пак не беше себе си, или не само себе си…
— …в името на Въздуха и Огъня, Водата и Земята… С тези вечни сили отделям вас от живите…
Влакът се раздруса. Премигаха лампите. Момчето вече не седеше в креслото, беше се свило ужасено в ъгъла и с трепет гледаше към Виктор.
— …и поставям Сивия предел между вас и онези, на които смъртта още им предстои…
Нов, още по-тежък пестник зашлеви „Гръмовната стрела“. Като за равновесие съзнанието се замъгли… Пропадане… въртоп… вихър… пламък…
Последните. Двамата последни. Вече чувстват силата му. Вече са се досетили, че дори те не ще му устоят. Пламтяща гора, а над нея — порой, който се изсипва от сивите небеса, но струите съскат и се изпаряват, безсилни да докоснат подгизналата почва. Виктор върви през огъня, защото му е дадена такава власт, дадени му са сили да противостои на всички стихии.
И двамата последни разбират това.
Небето повече не ги държи, въздухът се кърши под крилете им, пороят ги притиска надолу и земята се разцепва под чудовищната тежест на люспестите им тела, а смъртоносният пламък, който досега послушно превръщаше враговете им в пепел, сега заплашва да се взриви в гърлата им.
Значи, те ще го посрещнат в човешки облик.
Значи, той ще ги настигне като човек.
Възмездие. За хилядолетното господство, за яростта и непреклонността, за нежеланието да споделят и капчица власт, за самомнението и горделивостта.
Той е Избран и ще стане знамето на новата ера. Вестителят на свободата.
Гората оредява, в далечината блясва речна повърхност. И на брега вижда последните. Мъж и жена. Мъжът е в черни доспехи, жената — в скъсана туника. Тя повече от спътника си бе пострадала в процеса на развитие при небесната схватка.
Мъжът с черните доспехи върви насреща. Лицето му е скрито зад решетката на забралото. Дланта му стиска дръжка на меч. В гласа му има умора, но не и страх, нито омраза. Каквото и да е друго, но Те умеят да губят с достойнство.