Отмъстителите

Когато най-сетне се съвзех и вдигнах глава, Хърб тъкмо изваждаше парцала да забърше под съдомиялната. Още се подсмиваше и бършеше очи. Благодаря на Бог за този човек. Станах да взема метлата и лопатата.

— Като че ли е доста привързан към стария „Дрийм Флоутър“ — бе всичко, което каза Хърб. А и какво повече би могъл да каже? В случая това бе напълно достатъчно.

Три следобед е и вече „преобърнахме цялата проклета къща“, както би казала моята стара приятелка Джан. Сет също се опитваше да ни помогне по своему. Стана ми толкова жал, като го видях да повдига възглавниците на дивана, сякаш изчезналият микробус може да се е пъхнал отдолу като монета или коричка от пица. Отначало Хърб бе изпълнен с надежда, заявявайки, че играчката е прекалено голяма, за да не я забележим, и мисля, че беше прав. Всъщност продължавам да мисля, че е прав, но тогава защо не можем да я намерим? Както съм седнала на кухненската маса, виждам Хърб, който е коленичил до плета в задния двор и ръчка отдолу с дръжката на греблото. Иска ми се да му викна да прекрати — вече за трети път претърсва това място — но нямам сили.

Шумове на горния етаж. Сет става от следобеден сън, та ще трябва да привършвам с писането. И да скрия дневника. Както и да го изтрия от мислите си..Хубаво би било. Но ми се струва, не Сет чете мислите на Хърб по-успешно, отколкото моите. Няма причина да е така, но съм почти уверена. Затова внимавам да не се издам пред мъжа ми, че водя дневник.

Знам какво би си казал всеки, който разлисти тези страници — че сме откачени. Че сме луди да дължим хлапето у дома. Нещо у него не е наред, при това нещо сериозно, а ние не знаем какво е. Все пак знаем, че е опасно. Тогава защо го гледаме? Защо продължаваме да го държим у дома? Не зная точно. Може би защото го обичаме. Или защото той ни командва. Не. Понякога стават подобни неща (Хърб да извива устната си или аз да се шамаросвам), които наподобяват мощна хипноза, но това е рядкост. Сет е преди всичко Сет — дете, заключено в затвора на собственото си съзнание. Освен това е последната частица от моя брат. Но над всичко това е нашата обич. И всяка вечер, когато си лягаме да спим, виждам в очите на мъжа ми онова, което, предполагам, и той вижда в моите — че отново сме се справили, и че ако днес сме успели, значи ще успеем и утре. Нощем е лесно да си кажеш, че това е само една от страните на неговото заболяване, нищо повече.