Нокът на сребърния ястреб
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: conclave of shadows #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нокът на сребърния ястреб». Краткое содержание книги:
Но Киели вече е чакал четири дни и нощи и сега е измръзнал, самотен, отчаян и много, много уморен…
Събужда се от ужасното усещане за впили се в него остри птичи нокти и вижда вкопчилия се в ръката му сребърен ястреб. Момчето не е сигурно дали изобщо се е случило, или е кошмарно съновидение.
При връщането си у дома Киели вижда, че селото му гори, съплеменниците му са избити. Макар това да означава сигурна смърт, Киели се хвърля в битката… Оцелява само той.
В ума му отеква далечен глас: „Вдигни се и бъди Нокът за своето племе…“
Вечерният сумрак го обкръжи, преди да е усетил. Тъкмо палеше лампата, когато чу пред колибата да спира фургон. Трябваше да е вечерята.
Отвори вратата и за малко не падна, за да се дръпне от пътя на Алисандра, която нахълта безцеремонно, понесла димящо котле с нещо страхотно ароматно вътре. Нечий глас подвикна зад нея:
— Аз ще разтоваря — Благодаря, Йом — отвърна тя през рамо.
— Какво правиш тук? — попита я изумено Нокът.
— Донесох ти вечерята. Не ти ли казаха?
— Казаха ми, че някой ще я донесе, но не и кой — отвърна той. Чувстваше се глупаво.
Тя се усмихна и смъкна лекото наметало от раменете си. Отдолу носеше семпла рокля с голи рамене, косата й се спускаше около лицето. Нокът усети как нещо в гърдите му се сви.
Дълго стоя онемял, после каза:
— Ще ида да помогна на Йом.
Тя се усмихна и се обърна да потърси чинии и паници. Навън Йом му подаде две големи торби и рече:
— Има още, в тоя сандък тука.
— Какво е?
— Храна. Ще си готвиш сам, така казаха. Да упражняваш каквото те е научил някой си Лео. — Йом взе трета торба и скочи от фургона.
Нокът вдигна храната и я внесе вътре.
— Няма да е зле да изкопаеш студено мазе отзад — каза му Йом, като остави торбата. — Утре ще докарат пушен бут и телешка плешка. Под навеса има лопата и други сечива, ако Не знаеш.
— Благодаря — каза Нокът, щом Йом тръгна към вратата.
После се обърна към Алисандра. Очакваше тя да си тръгне с Йом, но тя стоеше до масата и сипваше яхния в две паници.
— Ъъ… ти оставаш ли? — попита Нокът.
Тя му махна да седне и извади бутилка вино. Напълни две глинени чаши, издърпа едно от двете трикраки столчета, прибрани под масата, и седна.
— Ще ям с тебе. Не ти ли казаха? Нокът се смъкна на леглото.
— Явно са го казали на всички освен на мене. — Не можеше да откъсне очи от нея, но всеки път щом Алисандра го поглеждаше, извръщаше поглед настрани.
Тя се засмя.
— Така е тук понякога, нали?
— Всъщност винаги — отвърна той и тя отново се засмя. Започнаха да се хранят мълчаливо. Накрая Нокът проговори:
— Аз… много се радвам, че си тук, но… ъъ… какво все пак правиш тук?
— О, майстор Мацеус и това ли не ти ли е казал?
— Не — отвърна Нокът. — Тук май никой нищо не ми казва.
— Ще остана с теб. Аз съм новият ти модел. Нокът остави чашата. Не можеше да повярва.
— Ти си новият ми модел?
— Да. За упражненията по голо тяло.
Бузите му пламнаха, но той се овладя, макар и с усилие. Тя явно не се притесняваше, че ще му позира, така че и той нямаше нужда да се чувства неудобно. Въпреки това обаче не можеше да яде повече, затова върна яхнията от паницата си в котлето.
— Не съм гладен. Цял ден бях в кухнята, нали знаеш. Хапка тук, залък там…
Тя само се усмихна, но щом приключи с вечерята си, каза:
— Донеси ми вода, ще измия съдовете.
Зарадван на повода да остане за малко сам, Нокът побърза да изпълни молбата й, грабна голямото дървено ведро до вратата и заслиза към езерото. В езерото се вливаше малък поток и той напълни ведрото от него — водата му беше по-чиста. Домъкна го до колибата. Алисандра вече бе почистила масата и бе изнесла паниците и чашите на лавицата отвън. Взе ведрото и почна да ги мие.
Нокът влезе вътре. Чудеше се какво да й каже. Но преди да е успял да измисли нещо, тя пристъпи на прага и спря, досущ картина в рамката на вратата.
— Топло е тази нощ.
— Да — отвърна той; усещаше потта по себе си, макар да беше сигурен, че изобщо не е от топлината. — Наистина е топло.
Изведнъж тя започна да се съблича.
— Да идем да поплуваме.
Нокът седеше слисан и онемял, докато тя смъкваше роклята си. Щом видя изражението му, тя се засмя.
— Ще ме рисуваш дълго, не забравяй.
— Ами… всъщност да де — изломоти той и загледа след нея, щом тя забърза надолу към водата.
— Хайде! — подкани го тя и се засмя на явното му неудобство.
Нокът смъкна ботушите си, ризата и панталоните и затича след нея. Алисандра вече цапаше във водата. Той се засили, скочи и се гмурна. Изплува, отметна мократа си коса и възкликна:
— Чудесно е!
Тя доплува до него.
— Нали?
Нокът натопи глава под водата и отново изплува.
— Наистина е чудесно. А и днес пропуснах къпането.
— Не миришеш по-лошо от обичайното.
— А? — Той зяпна, изненадан от забележката й. — Лошо ли мириша?
Тя се засмя.
— Шегувам се, глупчо. — Започна да цапа с ръце във водата.