Завръщането на изгнаника
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: conclave of shadows #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Завръщането на изгнаника». Краткое содержание книги:
Въоръжен с лукавство и хитрост, с телесна сила и желязна воля, той започва своята одисея с една-едничка цел: да се завърне в отечеството си и да отмъсти на онзи, който го е съкрушил: Талвин Хокинс.
Но залогът е много по-голям, отколкото Каспар съзнава.
„Завръщането на изгнаника“ е завършекът на вихрената и епична фентъзи поредица „Конклав на сенки“ от световноизвестния автор на фентъзи бестселъри, Реймънд Фийст.
Кръжаха из въздуха. Беше нощ и под тях се беше проснал град, но различен от всичко, което Каспар можеше да си въобрази. Накъдето и да погледнеше, Каспар виждаше само здания, улици, мостове и хора. Стига човек да можеше да ги нарече хора.
Приличаха грубо на човешки същества, но пропорциите им бяха сбъркани, все едно хората някак бяха разтеглени, с прекалено дълги ръце и крака за късите им торсове. Лицата им също бяха издължени, но имаха достатъчно отлики, за да е ясно, че се различават помежду си като хората във всеки град на Мидкемия. Неколцина дори можеха да минат през пазарния площад на Оласко, без да привлекат нещо повече от някой озадачен поглед. Бяха с еднакво сивкава кожа, но толкова бледа, че това не изпъкваше. Имаха разноцветни облекла, но цветовете бяха приглушени и мъгливи — сиви, зелени, дори червени и оранжеви тонове, на които обаче им липсваше яркост. Женските същества бяха с дълги рокли и някои носеха на главите си шапки със странна форма, но мъжете като че ли почти до един бяха с туники и панталони.
Целият град беше от тъмен камък и всички тонове варираха от сиво до непроницаемо черно. Нищо цветно не се виждаше за украса. Каспар и Калкин закръжиха над главната порта. Съоръжението беше невероятно, защото стената бе толкова дебела, че по върха й обикаляше цял булевард, с коли и пешеходци, и каляски, теглени от нещо подобно на издължен кон или муле, но с вид на влечуго. Портите долу се отваряха към тунел, който водеше под този издигнат път към гигантски двор между стената и първата… сграда? Каспар осъзна, че не се виждат отделни дюкяни или къщи. Всичко беше свързано, все едно този град представляваше едно-единствено здание, прекъсвано от улици и канали, с хиляди, дори десетки хиляди отвори. Дори сградите, които първоначално му се бяха сторили отделни, при по-внимателен оглед се оказваха свързани с мостове, закрити тунели и коридори. Погледът на Каспар не успяваше да улови детайлите, тъй като всичко сякаш съществуваше на три, четири или повече нива, а осветлението идваше от хиляди факли, тъй че светлината непрекъснато трептеше.
— Впечатляващо, нали? — каза Калкин. Каспар гледаше пътя. Тревата, или каквото там беше, беше с цвета на нощта, както и далечните дървета.
— Мислех, че каза, че не можете да идвате тук — промълви той.
— Ние не сме тук. Само гледаме. Това е различно. Виж. Каспар погледна и видя, че градските порти се затварят за нощта. Всички отвън портата бързаха, за да влязат, и никой не положи усилие да ги улесни. Стражите на портата носеха брони досущ като талной, освен че имаха шлемове с открити лица и без златните ръбове.
— Защо портата е отворена толкова късно?
— Не е късно — отвърна Калкин. — Залез-слънце е.
— Но небето е черно!
— Да — отвърна богът. — Слънцето на този свят отделя топлина, но малко светлина. Спомни си какво ти казах: законите и правилата тук са различни. Ако бяхме тук в плът, животът ти щеше да се измери в дни. Самият въздух щеше бавно да те отрови. Горещината на слънцето бавно щеше да изгори кожата ти и дори нощта щеше да ти се стори неприятно гореща. Водата щеше да ти е на вкус като сяра и да те изгаря като киселина.
Портата се затвори с гръмовен грохот, все едно се удариха два гигантски камъка. Каспар осъзна, че по някакъв начин крилата й са част от самата стена: хитро балансирани камъни, може би с някакви противотежести, завъртаха се толкова леко, че двама мъже — или каквото там бяха тези същества — можаха да ги затворят съвсем лесно.
— Наблюдавай — каза Калкин и посочи пътя.
Към портата бързаше самотен фургон, теглен от едно от мулеподобните влечуги. Единственото същество на капрата го подкарваше в паника.
— Как се наричат тези… хора?
— Наричат се дасати, което на техния език означава „хора“. Но са толкова различни от хората, колкото драконите. Всъщност драконите повече приличат на хората от тези същества. Това е един от техните светове, Косриди. Столица на района.
— Един от техните светове?
— Също като цураните и някои други раси, те разполагат със средства да се придвижват от свят на свят. По-агресивни са от всеки народ в историята.
— Какво става долу?
— Комендантски час, един вид. Никой не се допуска зад градските стени, след като портите се затворят. И извън тях също, разбира се.
— Защо? Врагове ли има?
— Дасатите нямат врагове… поне на този свят; Но има много други опасности.
Колата спря пред портата и коларят завика в паника към онези по стената. Те спряха и само го загледаха. После някъде от мрака в далечината отекна вой.
Кръвта на Каспар се смрази.
— Какво е това?