Жрицата на змията
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жрицата на змията». Краткое содержание книги:
Атлиан скочи долу, забравила всичко, изправи се пред озъбената й муцуна и я заблъска с юмруци.
Гигантската анаконда се поколеба. Такова нещо не й се бе случвало друг път. Но отстъпи. Отдръпна се, като не спираше да съска и да се заканва.
— Бягай! — извика Атлиан на шуарски език. — Бързо!
Той се хвана за въжето и запълзя нагоре. Достигна края на кладенеца. Стъпи върху най-долната скамейка на амфитеатъра. Тогава погледна надолу. Чудната девойка беше прегърнала дебелата шия на чудовището и то я издигна послушно на пиедестала й. Тогава тя отмести камъка в стената и нахвърли в устата му всички водосвинки, които се намираха там. Заситена, доволна, змията се скри под водата.
Тогава Атлиан се изкачи при Боян по тясната стълбичка.
— Защо идваш в храма? — запита тя. — Не знаеш ли, че е забранено?
Очарован от нейната близост, той пошепна:
— Мислех, че няма да те видя вече.
Жрицата го погледна изпитателно.
— Защо дойде?
— За теб — отвърна Боян. — Само заради теб.
— А той казва, че дириш жълтия метал.
— Кой е този „той“?
Тя прехапа устни. После въздъхна.
— Не бива, но ще ти го кажа — Върховния жрец.
— Мъж! — учуди се Боян.
— Да, единственият мъж в нашето племе. Стар, с бяла брада.
Боян възкликна:
— Индианец! С брада!
— Той не е индианец. Прилича на вас.
Археологът не спираше да пита:
— Но нали момчетата ви умират?
— Някои оцеляват. Единици. И те стават върховни жреци.
— Той ли иска да ни убие?
Атлиан поклати глава.
— Не! Законът! Законът повелява да бъде принесен в жертва всеки, който е дошъл неповикан в Свещения град.
Боян промълви задъхан:
— Нали ти ме повика. Там, когато уби ягуара. Повика ме с поглед, забрави ли?
Внезапно той хвана ръката й.
— Коя си ти! Как се казваш?
— Атлиан.
— Атлиан! — повтори той. — Чудно име. Непознато, а тъй близко! Атлиан! Атлиан!
Девойката, сякаш незабелязала вълнението му, добави:
— Всяка жрица на Змията-бог се казва Атлиан. Това е името на нашата далечна родина.
И посочи барелиефа с тримачтовата ладия и брадатия мъж на корабния нос, с острова зад него, осеян с: пирамиди.
— Островът Атлиан, далечната родина, потънала в морето при потопа, откъдето са дошли прадедите ни. Довел ги богът-просветител Кезалкохатли, Пернатата змия. Тук е неговият храм. Кезалкохатли, богът с две същности: великан с черна брада и змия. Все още живее сред нас, превъплътен в Свещената змия. Все той, мъдрецът Кезалкохатли…
Боян почти извика:
— Страната Атлиан! Ацтеките я наричат Ацтлан. А ние — Атлантида… И аз успях да я намеря, да намеря и теб, най-прекрасната атлантка…
— Недей! — опита да се дръпне тя. — Нямам право! Аз съм жрица. Нямам право да обичам. Моята обич е страшна. Прокълната обич. Не създава живот, а убива.
Той я гледаше недоумяващ.
Атлиан го отведе до каменната пейка.
— Седни и слушай! Трябва да ти кажа, да знаеш. Над нашия народ тегне жестока орис. Проклятие! И само един изход. Проклятието ще се дигне, когато жрица принесе в жертва на Слънчевия бог своя любим. Сама — със своите ръце. Да изкупи вината на прабабите. За да спаси мъжете на своя народ, трябва да пожертвува мъжа, когото обича.
Тя изплака и зари лице в рамото му.
— Но аз не мога. Знам, това е срамно, позорно. И не мога. Не мога да дам тая жертва. Виждала съм как става това. Четири жрици ще хванат ръцете и краката ти. Тогава аз трябва да забия ножа в гърдите ти, да извадя сърцето и да го поставя в краката на Слънчевия бог. А то още ще тупа, ще се свива, ще иска да живее… Не мога… По-добре да умра аз…
Боян я прегърна.
— Атлиан! Няма да умираме! Нито ти, нито аз. Ще избягаме. И никой няма да ни спре.
Тя се отдръпна. Загледа го с широко отворени очи. После, внезапно решила, го повлече след себе си.
— Бързо! Да бягаме! Трябва да бягаме! Да те спася! Веднага! Няма време!
Двамата достигнаха изхода. Атлиан се обърна и залости вратата с тежкото бронзово резе. Опря на първата площадка, натисна каменния орнамент в стената.
— Тук е изходът от града. По него ще излезем до реката. Оттам ще се спуснем с пирога. Знам всички скривалища по пътя. Със змията съм обиколила цялата околност. Само веднъж да се измъкнем.
Боян се дръпна.
— Чакай! Не мога да тръгна сам. Дошъл съм с другари. Няма да ги изоставя.
Тя помисли само миг и отсече:
— Влез вътре! Почакай ме! Аз ще ги доведа.
Каменният блок в стената се отмести и зад него зина отворът на подземния проход. Но пътят не беше свободен. От мрака се изпречиха няколко копия, дръннаха щитове.
Бяха ги преварили.