Жрицата на змията
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жрицата на змията». Краткое содержание книги:
Последните думи прокънтяха като гръм под черния свод, удесеторени от ехото. Прогърмяха и бавно затихнаха. После гласът отново заговори, но сега по-тихо, унило:
— Боговете чули страшната клетва. А жените, замаяни от огнената вода, продължавали безгрижно пиршеството с чужденците. После заспали пияни. По време на съня им убийците безнаказано ограбили храмовете, гробниците и домовете, натоварили лодките си с жълтия метал и побягнали надолу по реката. Едва на заранта жените разбрали какво са сторили. Разкаянието стиснало гърлата им — разкаяние и накърнена женска гордост. Те можели да им простят всичко — убийство, лъжа, кражба. Не и изоставянето. Грабнали оръжията си, метнали се на своите пироги и настигнали чужденците. Битката била жестока. Най-жестоката битка, която е видяла Скритата река. Всички пришълци загинали, не можели да се бранят, натоварени с тежката плячка. Не оцелял нито един. Жените отмъстили. Но проклятието останало. Жени без мъже. Проклятието тежи и върху потомството. И така — до днес…
Атлиан мълчеше. Тя знаеше наизуст това предание. Чела го бе и препрочитала многократно в старинните позеленели плочки на библиотеката. И странно, едва сега тя си спомни как бе мечтала да спаси със своята саможертва нещастния си народ. Бе мечтала. А сега?
Каменният бог отново извиси глас:
— Атлиан, готова ли си? Достойна дъщеря ли си на Свещения град?
Удари гонг. Звукът му прониза като огнена стрела сърцето й. Девойката се изправи залитаща.
— Не! — извика тя. — Това е жестоко! Жестоко!
Гласът отвърна сухо:
— А не е ли жестоко, когато майката загубва момчето си? Не е ли по-жестоко? Плът от нейната плът. Всяка майка в тоя град — от векове преди нас, векове след нас… Хилядократна жертва… От теб се иска само една жертва, само от теб, за да живеят другите…
Атлиан се обърна. Забрави да се поклони пред каменния идол. Забрави всичко. Остана само едно, една ужасна мисъл — че тя, именно тя трябва да го погуби…
Тя…
18
Боян беше опитал да проникне в Храма на змията няколко пъти. Смътно предчувствие му подсказваше, че само там, в тоя забранен храм, ще намери девойката, която диреше. Неслучайно я видя със змията тогава. Но всеки път, при всеки опит, пазачките го посрещаха с насочени копия.
По улицата премина колона от девойки с щитове, копия и преметнати през рамо лъкове. Маршируваха отсечено, сурово, с мъжка стъпка.
Боян хвана мисионера за ръка.
— Ела след тях! Може да видим и нея.
Доналд Джексън го последва.
Тръгна с тях и Утита, равнодушен, отчаян, изгубил волята си за борба, изгубил дори охота за живот. Всяко негово движение, всяка мимика издаваше примирението пред участта, на която беше обречен. Жените-господарки бяха решили да умре и той щеше да умре. Нямаше сила на света, която да го спаси. И все пак привързаността му към двамата бледолики го караше да ги следва, да ги развежда, да им показва всичко, което знаеше за тоя каменен град.
Малките амазонки крачеха живо, с изпънати като лъкове тела, от които лъхаше сила и стоманена пъргавина, но от лицата им, макар и по детски нежни, вееше все същата сурова безучастност, същата стаена мъка, същото отчаяние, което излъчваха, всички лица на тоя чуден град. Детски лица, преждевременно остарели. Детски устни, непознаващи усмивка. Детски очи, невидели радост.
Те излязоха извън градските стени и почнаха да се упражняват в стрелба с лък. Улучваха безпогрешно, от такива разстояния, които Боян смяташе недосегаеми за техните оръжия. А какви ли стрелци бяха възрастните амазонки?
Нямаше смисъл да остават повече. Девойката не беше между тях. Тримата тръгнаха покрай градската стена. В ивицата земя между стената и обграждащата я гора се зеленееха ниви, из които работеха амазонки.
Боян ги огледа една, по една. Не! И тук я нямаше!
После се обърна към мисионера:
— Погледни! Само американски растения, само такива растения, които преди четиристотин-петстотин години, преди откриването на Америка, са били непознати на европейците. Царевица, батати, картофи, тютюн, домати, пипер, фасул, слънчоглед, ананаси, фъстъци. И нито една земеделска култура от Стария свят. Нито пшеница, нито ечемик, нито лук, нито зеле, нито ориз. Не възприемат нищо ново. Само минало.